Паулу Коелю - Победителят е сам

Вече е бил на хиляди такива събирания. Пита се защо е тук. Само защото не може да спи. Не заспа и в частния си самолет — чудо на техниката, което лети на единайсет хиляди метра височина от Калифорния до Франция, без да каца за презареждане. Сменил е оригиналното обзавеждане — въпреки че в него могат да пътуват комфортно осемнайсет души, той е оставил само шест кресла. Салонът е напълно изолиран от кабината на екипажа. Винаги се намира някой, който да го моли: „Може ли да пътувам с вас?“ Сега си има извинение: „Няма място!“

Явиц беше обзавел новата си играчка, струваща около 40 милиона долара, с две легла, маса за конференции със звукова система „Миранда“ („Бенг и Олуфсен“ имаха отличен дизайн и чудесна реклама, но вече им беше попреминало времето), две кафе машини, микровълнова печка за антуража си и електрическа печка за него самия (защото мразеше притоплена храна). Явиц пиеше само шампанско. Ако някой пожелаеше да сподели с него бутилка „Моет-е-Шандон“ от 1961 г., винаги бе добре дошъл. Но в бара на самолета имаше всякакъв вид напитки за гостите. И два огромни плазмени екрана, винаги в готовност да покажат най-новите филми, още неизлъчвани по кината.

Самолетът беше един от най-добрите в света (макар че французите настояваха, че „Фалкон“ са с по-добри качества), но колкото и пари и власт да имаше, нямаше да успее да пренастрои всички часовници в Европа. В момента в Лос Анджелис беше 3:43 ч. сутринта и той започваше да чувства истинска умора. Цяла нощ беше будувал, местейки се от парти на парти, отговаряйки на идиотските въпроси, с които започваше всеки разговор:

„Как мина полетът?“

Явиц винаги отговаряше с контравъпрос:

„Защо?“

Тъй като хората не знаеха какво точно да кажат, се усмихваха насила и задаваха следващия въпрос от списъка: „Колко време ще останете?“

А Явиц отново питаше: „Защо?“ В следващия момент се преструваше, че трябва да отговори на телефонно обаждане, извиняваше се и се отдалечаваше със своите неизменни приятели.

Нищо интересно. Но кой би бил интересен за човек, който на практика притежава всичко, което може да се купи с пари? Беше се опитал да смени приятелите си, търсейки съвсем различни хора от свързаните с киното: философи, писатели, жонгльори от цирка, директори на фирми за храни. Отначало всичко беше като меден месец, докато не дойдеше неизбежният въпрос: „Дали не бихте погледнали моя сценарий?“ Или вторият неизбежен въпрос: „Имам приятелка, който/която винаги е искал/а да стане актьор/актриса. Дали не бихте могли да се срещнете?“

А той не искаше да се среща с никого. Освен работата му съществуваха и други неща, които да прави в живота си. Имаше навика веднъж месечно да лети до Аляска, да влезе в първия бар там, да се напие, да яде пица, да обикаля сред природата, да разговаря със старите хора от малките градчета. По два часа дневно тренираше в своята фитнес зала, но пак беше с наднормено тегло и лекарите му казваха, че всеки момент може да се появят проблеми със сърцето. Не се вълнуваше много от физическата си форма, щеше му се просто да облекчи постоянното си напрежение, което сякаш го смазваше във всяка секунда от деня, искаше да медитира, да излекува душевните си рани. Когато ходеше на село, винаги разпитваше случайни хора за това какъв е „нормалният“ живот, защото вече беше забравил. Отговорите бяха най-различни, но постепенно разбра, че е съвсем сам на този свят, въпреки че вечно бе обграден с хора.

Накрая състави списък за нормалното въз основа на чутото.

Явиц се огледа. Имаше един мъж с тъмни очила, който пиеше плодов сок и изглеждаше далеч от всичко наоколо — съзерцаваше морето и не се интересуваше от никого. Хубав елегантен мъж с посивяла коса. Беше един от първите пристигнали и вече трябваше да е разбрал кой е той, но не полагаше никакви усилия да му се представи. Дори имаше смелостта да остане сам! Самотата в Кан бе анатема. Тя бе синоним на това, че никой не се интересува от теб, на липсата ти на значимост и връзки.

Завидя на този мъж. Със сигурност нямаше нищо общо с неговия „списък на нормалното“, който винаги беше в джоба му. Изглеждаше независим и свободен.

Много му се искаше да поговори с него, но беше твърде уморен.

Обърна се към един от „приятелите“ си:

— Какво е да си нормален?

— Да нямате проблем със съвестта си? Да не би да се разкайвате за нещо?

Явиц беше задал грешния въпрос на грешния човек, който вероятно сега смяташе, че изпитва някакви угризения и иска да започне нов живот. Нищо подобно. А дори и да имаше угризения, беше твърде късно да започне отначало. Познаваше правилата на играта.