Паулу Коелю - Победителят е сам

40) Да се бориш с депресията чрез ежедневни големи дози телевизия.

41) Да вярваш, че може винаги да си сигурен във всичко, което си постигнал.

42) Да смяташ, че жените не обичат футбола, а мъжете — обзавеждането на дома и готвенето.

43) Да обвиняваш правителството за всичко лошо, което се случва.

44) Да си убеден, че да бъдеш добър, почтен и почтителен, означава другите да те смятат за слаб, уязвим и лесен за манипулиране.

45) Също така да си убеден, че агресията и проявата на лошо възпитание към другите са синоними на това да си властна личност.

46) Да се страхуваш от фиброскопията (мъжете) и от раждането (жените).

„Приятелят“ се смее:

— Би трябвало да се заснеме филм на тази тема — коментира той.

„Още един. Не могат да мислят за нищо друго. Изобщо не знаят какво правя, въпреки че са с мен. Аз не правя филми.“

Един филм винаги започва с човек, който вече е от филмовите среди — с продуцента. Той е прочел някоя книга или му е хрумнала брилянтна идея, докато е карал по пътищата на Лос Анджелис — в действителност едно гигантско предградие. Сам е в колата си и има желание да превърне брилянтната идея в нещо, което да бъде видяно на екрана.

Проучва дали филмовите права на книгата са свободни. Ако не са, търси друг продукт — в края на краищата само в Щатите годишно се издават над шейсет хиляди заглавия. Ако отговорът е положителен, се обажда директно на автора и прави минимална оферта. Обикновено офертата бива приета, защото не само актьорите и актрисите искат да станат част от машината за мечти — всеки автор се чувства по-значим, ако думите му се превърнат в образи.

Уговарят си обяд. Продуцентът казва, че става дума за „изключително кинематографично произведение“ и че авторът е „гений, който заслужава да получи признание“. Авторът обяснява, че е работил над книгата си в продължение на пет години, и моли да се включи в писането на сценария. „Не бива, понеже езикът е друг. Но ще останете доволен от резултата.“

Допълва: „Филмът ще се придържа към книгата.“ Което си е абсолютна, стопроцентова лъжа, и двамата знаят това.

Писателят мисли, че този път ще трябва да приеме предложените условия, но си казва, че другия път ще е различно. Съгласява се. Продуцентът заявява, че ще трябва да заинтригуват голяма филмова студия, защото проектът се нуждае от финансова подкрепа. Казва, че ще наеме тази и тази знаменитост за главните роли — още една абсолютна, стопроцентова лъжа, която се повтаря винаги, защото дава резултат в момента на съблазняването. Купува така наречената „опция“. По-точно плаща около десет хиляди долара, за да държи правата в продължение на три години. И какво става после? „Ами ще ви платим още десет пъти по толкова и два процента от чистата печалба.“ С това разговорът по финансовата част приключва, тъй като авторът вярва, че ще спечели цяло състояние с частта си от приходите.

Ако беше попитал своите приятели, щеше да знае, че холивудските счетоводители владеят магията, с която филмите никога да не излизат на печалба.

В края на обяда продуцентът вади огромен договор от джоба си и предлага да го подпишат сега, за да може студията да знае, че наистина има продукта в ръцете си. Писателят, поглеждайки процента (несъществуващ) и възможността да види името си на фасадата на някое кино (също несъществуваща, тъй като най-много името му да се появи на един ред с „по романа на…“), подписва, без да мисли.

Суета на суетите, всичко е суета и няма нищо ново под слънцето. Вече е казано от Соломон преди повече от три хиляди години.

Продуцентът започва да тропа по вратите на студиите. Вече са чували името му и някои врати се отварят. Ала невинаги приемат предложението. В този случай той дори не си прави труда отново да покани автора на обяд. Праща му писмо, в което казва, че въпреки неговия ентусиазъм киноиндустрията все още не разбира такъв тип сюжети и му връща договора (който, разбира се, не е подписал).

Ако предложението е прието, продуцентът отива при най-нисшестоящия в йерархията — при сценариста. Това е онзи, който ще прекара дни, седмици и месеци да пренаписва по няколко пъти оригиналната идея или да адаптира книгата за екрана. Сценариите се пращат на продуцента (никога на автора на книгата), който обикновено автоматично отхвърля първата чернова, убеден, че сценаристът може да го направи и по-добре. Още седмици и месеци с кафе и будуване за младия талант (или стария професионалист — тук няма средни положения), който преправя всяка отхвърлена или променена от продуцента сцена. (Сценаристът се пита: „Ако той умее да пише по-добре от мен, защо не го прави?“ В този момент мисли за своята заплата и се връща при компютъра, без да се оплаква повече.)