Паулу Коелю - Победителят е сам

Какво прави на този „обяд“? Можеше да си остане в хотела и да се опита да поспи, вече е уморен от ласкателства и похвали. Омръзнало му е да казва на всеки десет минути да не му дават визитна картичка, понеже ще я загуби. Когато настояваха, любезно молеше да говорят с някоя от неговите секретарки (задължително настанени в друг луксозен хотел на „Ла Кроазет“, без право на сън, винаги на телефона, който не преставаше да звъни, вечно отговарящи на електронните писма от киносалони по целия свят, които въпреки многобройните филтри срещу нежелани съобщения винаги пристигаха заедно с предложения за уголемяване на пениса или съвети за получаване на многократен оргазъм). Според това как ще кимне някой от неговите асистенти той даваше адреса и телефона на секретарката или казваше, че в момента визитките са свършили.

Какво прави на този „обяд“? В Лос Анджелис по това време спеше, колкото и късно да се е прибрал от някое парти. Явиц знае отговора, но не иска да го приеме — страх го е да е сам. Завижда на мъжа, който пристигна рано и започна да пие коктейла си със зареян в морето поглед, привидно спокоен, без желание да се прави на важен или зает. Решава да го покани да пийнат нещо заедно. Но забелязва, че вече не е там.

Тъкмо тогава усеща някакво боцване в гърба.

„Комари. Ето защо мразя партита на пясъка.“

Когато се опитва да почеше мястото, вади от тялото си малка игличка. Що за идиотска шега! Поглежда назад и на около два метра през многото минаващи гости вижда как един чернокож мъж, вероятно от Ямайка, ако се съди по дългата коса на масури, се смее, докато група жени го гледа с почитание и желание.

Твърде е уморен, за да отговори на предизвикателството. По-добре да остави ямаеца да се прави на забавен — та това е всичко, което той може, за да впечатлява околните.

— Идиот.

Двамата му придружители веднага реагират на внезапните странни движения на човека, когото трябва да пазят срещу четиристотин трийсет и пет долара на ден. Единият от тях посяга към дясното си рамо, където в трудно забележим под сакото кобур има автоматично оръжие. Другият става и с дискретен скок (в крайна сметка се намират на парти) застава между чернокожия и своя шеф.

— Няма нищо — казва Явиц. — Просто шега. Показва иглата.

Двамата идиоти са подготвени срещу атаки с огнестрелно оръжие, срещу ножове и физическа агресия, срещу заплахи от атентат. Винаги първи влизат в хотелската му стая. Винаги са готови да стрелят, ако се наложи. Познават кога някой носи оръжие (което е обичайно в много градове по света) и не свалят очи от него, докато човекът не докаже, че не представлява заплаха. Когато Явиц се качва в асансьор, се чувства притиснат от двете страни — охранителите му долепят телата си и оформят нещо като стена. Никога не ги е виждал да вадят пистолетите си, защото, ако това се случи, то задължително ще последват изстрели. Обикновено решават всички проблеми с поглед и спокоен разговор.

Проблеми? Никога не е имал проблеми, откакто си има „приятели“. Сякаш самото им присъствие е достатъчно, за да прогони злите духове и лошите намерения.

— Онзи мъж. Един от първите пристигнали, който седеше сам на масата — казва единият. — Той беше въоръжен, нали?

Другият промърморва нещо като „възможно е“. Но вече е минало доста време, откакто си е тръгнал. А и през целия си престой тук беше под наблюдение, тъй като не можеха да видят накъде гледа зад тъмните си очила.

Успокояват се. Единият отново се заема с телефона, а другият вперва поглед в чернокожия от Ямайка, който го поглежда без никакъв страх. Има нещо странно в този мъж. Ако реши да направи още нещо, ще му се наложи да носи чене. Всичко ще бъде извършено максимално дискретно, на пясъка, далеч от хорските очи и то само от единия от тях, докато другият чака с пръст на спусъка. Подобни провокации може да са само за прикритие, чиято единствена цел е да отдалечи охранителите от жертвата. Вече бяха свикнали с този стар номер.

— Всичко е наред…

— Не, не е наред. Викнете линейка. Не мога да мръдна ръката си.

Какъв късмет!

Тази сутрин тя очакваше всичко, но не и да срещне човека, който — сигурна беше в това — щеше да промени живота й. Но той е там, с неизменния си небрежен вид, седи с двама приятели, защото властимащите не се нуждаят от нищо, за да покажат на какво са способни. Дори не ползват охрана.

Според Морийн хората в Кан се делят на две категории:

А) Хора със загар, които по цял ден прекарват на слънце (защото вероятно вече са били победители) и имат специален пропуск за зоните с ограничен достъп по време на Фестивала. Когато се прибират в хотелите си, ги очакват покани за различни събития. По-голямата част от тези покани те изхвърлят в кошчето за боклук.