Паулу Коелю - Победителят е сам

Най-накрая текстът е почти готов. Тогава продуцентът моли да се махнат всички политически препратки, които биха могли да създадат проблеми с по-консервативната публика, и да се добавят повече целувки, защото жените много ги обичат. Историята трябва да има начало, среда и край. Трябва да има герой, по когото се леят сълзи заради неговата саможертва и преданост. Някой трябва да загуби любим човек в началото на филма и да го срещне отново в края. В общи линии голяма част от сценариите могат да се резюмират в един ред:

Мъж обича жена. Мъж губи жена. Мъж си връща жена.

Деветдесет процента от филмите са вариации на този ред.

Филмите, които не следват това правило, трябва да съдържат много агресия, за да компенсират. Или много специални ефекти, за да зарадват публиката. Формулата, изпитана вече хиляди пъти, винаги е печеливша, затова по-добре да няма рискове.

Снабден с добре написаната история, къде отива продуцентът?

Отива в студията, която е финансирала проекта. Ала тя има цял куп филми, които да пуска във все по-малкото на брой киносалони по света. Молят го да почака малко или да си потърси някой независим дистрибутор — но не и без преди това да го принудят да подпише друг огромен договор (предвиждащ изключителни права дори „извън планетата Земя“), с който да поеме отговорност за похарчените средства.

„И точно тогава на сцената се появяват хора като мен.“ Независимият дистрибутор, който може да върви неразпознат по улицата, въпреки че на всички партита на киноиндустрията знаят кой е той. Човекът, който не е открил темата, не е следвал сценария, не е инвестирал нито цент.

Явиц е посредник. Той е дистрибуторът!

Приема продуцента в малък офис (фактът, че има голям самолет, къща с басейн, покани за всички събития по света, е само за негово удобство — продуцентът не заслужава дори минерална вода). Взема диска с филма, занася го в дома си. Гледа първите десет минути. Ако му хареса, гледа докрай, но това се случва веднъж на сто нови продукта. В такъв случай харчи десет цента за обаждане по телефона и казва на продуцента да дойде отново на тази и тази дата в толкова часа.

„Ще подпишем споразумение — казва той, сякаш прави огромна услуга. — Ще го разпространявам.“

Продуцентът се опитва да преговаря. Иска да разбере в колко кинозали, в колко страни, при какви условия. Абсолютно излишни въпроси, тъй като знае какво ще чуе: „Зависи от първите реакции на тестовата публика.“ Продуктът се показва пред публика, подбрана сред различните социални прослойки, хора, посочени от специализираните маркетингови агенции. Резултатът се анализира от професионалисти. Ако е положителен, Явиц харчи още десет цента за телефонно обаждане и на другия ден приема продуцента с три копия от още един гигантски договор. Продуцентът иска време, за да може адвокатът му да го прочете. Явиц казва, че няма нищо против, но не може да гарантира, че като се върне, вече няма да се е захванал с разпространението на друг филм.

Продуцентът поглежда само клаузата, в която пише колко ще спечели той. Доволен е от видяното и подписва. Не би желал да изпусне такава възможност.

Вече са минали много години, откакто е седял с автора, за да обсъжда темата. Забравил е, че в момента се намира в същата ситуация.

Суета на суетите, всичко е суета и няма нищо ново под слънцето. Вече е казано от Соломон преди повече от три хиляди години.

Докато гледаше как шатрата се пълни с гости, Явиц отново си задаваше въпроса какво търси там. Контролираше повече от петстотин кинозали в САЩ, имаше договор за изключителни права с още петстотин в останалата част на света, където местните агенции бяха длъжни да купуват всичко, което той предлага, дори понякога да не е успешно. Те знаеха, че един силен филм може да компенсира други пет с оскъдна публика. Зависеха от Явиц, независимия мегадистрибутор, героя, който беше успял да пробие монопола на големите студии и да се превърне в легенда в тези среди.

Никога не си бяха задавали въпроса как е постигнал този подвиг. Стига да продължаваше да им осигурява голям успех на всеки пет провала (средното съотношение при студиите беше един успех на девет провала), този въпрос нямаше значение.

Ала Явиц знаеше защо е толкова преуспял. И затова никога не излизаше без своите двама „приятели“, които в момента отговаряха на обаждания, уреждаха срещи, приемаха покани. Въпреки че двамата бяха с нормална физика в сравнение с горилите на входа, струваха колкото цяла войска. Бяха тренирали в Израел и бяха служили в Уганда, Аржентина и Панама. Докато единият говореше по телефона, другият неуморно шареше с поглед и запаметяваше всеки човек, всяко движение и всеки жест. Редуваха се в дейността си също като симултанните преводачи и диспечерите. Работата изискваше почивка на всеки петнайсет минути.