Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

Когато пристигна на ужасната сцена на магистралата, Кейт избухна като реактивен снаряд. Тя също настоя да отида в местната болница. Агент Косгроув вече беше приет там като пациент. Проведохме разгорещен спор, но в крайна сметка двамата хванахме последния полет от Монтерей. Върнахме се в Лос Анджелис.

Вече бях провел два разговора с Кайл Крейг. Екипи на ФБР бяха разположени около апартамента на Рудолф в Лос Анджелис, но никой не очакваше Джентълмена да се върне там. В момента претърсваха къщата му. Исках да присъствам. Трябваше да видя как точно е живял.

По време на полета Кейт продължи да демонстрира загриженост за физическото ми състояние.

— Алекс, трябва да отидеш в болница веднага щом пристигнем в Лос Анджелис. Говоря сериозно. Отправяш се към болницата веднага след приземяването. Хей! Чуваш ли какво ти говоря?

— Слушам те, Кейт. Освен това по една случайност съм съгласен с думите ти. В основни линии.

— Алекс, това не е отговор, а шикалкавене.

Знаех, че е права, но нямахме време за болнични процедури тази нощ. Следата на доктор Уил Рудолф бе още гореща и може би не беше късно да надушим миризмата й, за да го настигнем през следващите няколко часа. Шансът беше минимален, но до утре следата на Джентълмена щеше да е вече лед студена.

— Може да имаш вътрешен кръвоизлив, без изобщо да подозираш за това — продължи да преследва целта си Кейт. — Може да умреш, както си седиш в самолета.

— Имам няколко прегадни синини и контузии и ме боли навсякъде. Имам данни за първокласни ожулвания по цялата дясна страна, на която се приземих при първите няколко рикошета. Имам неотложна нужда да видя апартамента му, преди да са го разпарчетосали. Трябва да видя как живее този мръсник.

— С половин милион, че и повече годишно? Повярвай ми. Живее си екстра — отговори Кейт. — За сметка на това ти самият може да си в лоша форма. Човешките същества не рикошират.

— Ами как да ти кажа, черните човешки същества рикошират. Наложило ни се е да усвоим това уникално умение, за да оцелеем. Щом се ударим в земята, веднага рикошираме.

Кейт не се засмя на шегата ми. Тя скръсти ръце пред гърдите си и се вторачи в малкото прозорче на самолета. Беше ми ядосана за втори път в рамките на един час. Това би трябвало да означава, че е загрижена за мен.

Продължихме в този дух през останалата част от полета до Лос Анджелис. Към края аз кротко задрямах на рамото на Кейт. Никакви усложнения. Никакъв излишен багаж. Много, много приятно.

За жалост калифорнийската нощ беше все още твърде млада и по всяка вероятност криеше огромни рискове за всеки, свързан с разследването. Когато пристигнахме в апартамента на Рудолф на последния етаж на един небостъргач в Уилшайър Комсток, полицията щъкаше навсякъде. Както и федералното бюро. Истинска полицейска лудница.

Още отдалече видяхме проблясващите червени и сини алармени лампи. Местната полиция беше обзета от справедлив гняв, задето ФБР я бе държало настрана от случая. Това беше много гаден, много политизиран, много болезнен номер. Не за първи път ФБР проявяваше своеволие спрямо местно управление на полицията. Беше ми се случвало у дома във Вашингтон. Много пъти.

Отрядът на местната преса също присъстваше в пълен състав. На полесражението се бяха явили вестниците, телевизионният канал на Лос Анджелис, радиото и дори няколко филмови продуценти. Не бях особено щастлив от факта, че толкова много репортери разпознаха мен и Кейт от пръв поглед.

Те ни подвикваха, докато ние бързо си пробивахме път през полицейските редици и барикадите.

— Кейт, отделете ни няколко минути!

— Дайте изявление!

— Доктор Крос, Рудолф ли е Джентълмена?

— Как се провали акцията в Биг Сур?

— Това ли е апартаментът на убиеца?

— Никакви коментари засега — казах аз, опитвайки се да не вдигам нито главата, нито очите си.

— От моя страна също — добави Кейт.

Полицията и ФБР ни пуснаха в апартамента на Джентълмена. Техническият персонал работеше с пълна пара в почти всички стаи на луксозното жилище. Кой знае защо детективите на Лос Анджелис изглеждаха по-интелигентни, по-приятни за окото и по-богати от ченгетата в другите градове.

Стаите бяха оскъдно обзаведени, сякаш никой не живееше в тях. Повечето мебели бяха кожени, но с много детайли от хром и мрамор. Само ъгли, никакви извивки. Картините по стените бяха модерни и някак си потискащи. Приличаше на музей, но с много огледала и лъскави плоскости.