Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

— Да, тя свали Джентълмена. Той също я желаеше, разбира се. Басирам се, че това е номерът, с който ги печели, и точно поради това не може да бъде заловен.

— Това обаче не е начинът, по който действа Казанова, нали?

— Може би Казанова не изглежда добре — обърна се Кейт и ме погледна. — Това може би обяснява маските, които носи. Може да е грозен или обезобразен и да се срамува от външния си вид.

Аз имах друга теория за Казанова и неговите маски, но не ми се говореше точно сега.

Джентълмена и новата му приятелка си поръчаха бургери „Амброзия“, специалитета на заведението. Същото направихме и ние с Кейт. След като сме отседнали в рая… Двамата останаха в заведението до към седем часа и после станаха да си ходят.

Ние с Кейт също станахме. Всъщност аз си прекарвах доста добре, въпреки зловещите обстоятелства. Нашата маса имаше изглед към брега. Долу Тихият океан се блъскаше в черната стена от гладки скали и се чуваше силният рев на морските лъвове.

Направи ми впечатление, че те не се докоснаха, докато вървяха към паркинга. Предположих, че единият от двамата е тайно стеснителен.

Доктор Уил Рудолф учтиво задържа вратата на своя рейндж роувър и русокосата се смееше, докато влизаше в колата. Той направи лек, елегантен поклон до вратата. Джентълмен.

„Тя го избра“, мислех си аз. Това не беше отвличане. Тя все още сама решаваше.

Нямаше за какво да се заловим, нямаше за какво да го заловим.

Съвършени престъпления.

На двата бряга.

Проследихме рейндж роувъра на дискретна дистанция чак до бунгалото. Паркирах на половин километър нагоре по пътя. Сърцето ми биеше силно и гръмко. Това беше мигът на истината, сега щеше да става каквото ще става.

Двамата с Кейт притичахме между дърветата и се прикрихме на сигурно място. Бяхме на по-малко от петдесет метра от скривалището на доктор Рудолф. Студената влажна мъгла от океана пълзеше към нас и аз усещах как студът прониква направо през обувките ми.

Джентълмена беше в бунгалото пред нас. Какво се канеше да направи?

Имах чувството, че стомахът ми е празен и свит. Искаше ми се да се нахвърля върху Джентълмена. Не ми се мислеше колко пъти доктор Уил Рудолф е правил това преди. Отвеждал е някоя млада жена. Обезобразявал я е. Отнасял е вкъщи крака, очи, пръсти, човешко сърце. Сувенири.

Хвърлих поглед към ръчния си часовник. Рудолф беше прекарал само няколко минути в бунгалото с младата руса жена от „Непенти“. Забелязах раздвижване между дърветата от другата страна на къщата. ФБР беше там. Започвах да настръхвам.

— Алекс, ами ако я убие? — попита Кейт. Беше застанала близо до мен и усещах топлината на тялото й. Тя знаеше какво означава да си пленник в къща на ужасите. Разбираше опасността по-добре от всеки друг.

— Той няма навика да сграбчва жертвите си и да ги убива незабавно. Джентълмена си има табиет — отговорих аз. Държал е всяка една от жертвите си в течение на един ден. Обича да си играе. Няма да наруши процедурата и сега.

Вярвах в това, но не бях сигурен. Може би доктор Рудолф знаеше, че сме отвън… може би ни предизвикваше да го заловим. Може би, може би, може би.

Спомних си проследяването на лудия Гари Сонеджи-Мърфи. Едва се удържах да не се втурна към бунгалото. Да използвам шансовете ни още сега. Можехме да открием вътре физически доказателства за другите убийства. Може би там се пазеха липсващите части от телата на жертвите. Може би той извършваше самите убийства тук, в Биг Сур. А може пък да ни беше подготвил друга изненада. Драмата се разиграваше на по-малко от петдесет метра.

— Ще се опитам да се приближа още малко — казах най-накрая на Кейт. — Трябва да видя какво става вътре.

— Добре — прошепна Кейт.

Разговорът ни беше прекъснат неочаквано. От бунгалото се понесе смразяващ вик.

— Помощ! Помощ! Има ли някой да ми помогне! — викаше русата жена.

Хукнах с всички сили към най-близката врата на бунгалото. Същото направиха поне още петима мъже с тъмносини якета от другата страна на къщата. Сред тях забелязах Асаро и Косгроув.

На якетата пишеше ФБР . Фосфоресциращо жълто на морскосин фон.

Деветият кръг на ада се отвори в Биг Сур. Всеки момент щяхме да се срещнем с Джентълмена.

Пристигнах пръв, или поне така ми се стори. Хвърлих се с цялата си тежест върху дебелата дървена врата. Тя не поддаде. При втория опит рамката се разцепи и вратата зейна с мъчително изпращяване. Нахлух в бунгалото с изваден пистолет.