Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

— Мога да правя каквото си искам! Не забравяй това, Крос — каза той. Беше постигнал съвършенство в своето изкуство. Сливаше се с обкръжението толкова добре, беше си създал най-подходящата фасада като детектив. Местната звезда, местният герой. Човекът, върху когото най-трудно можеше да падне подозрение.

Ръскин пристъпи към Кейт, докато аз лежах безпомощен, омаломощен от жилото на „Тензора“.

— Ти ми липсваше, Кейти. Липсвах ли ти и аз? — леко се засмя той. Но в очите му имаше лудост. Той най-сетне беше прехвърлил границата на самоконтрола. Дали причината беше в смъртта на „близнака“? — Е, липсвах ли ти? — повтори той, докато се приближаваше към нея с мощния „Тензор“ в ръка.

Кейт не отговори. Вместо това тя се хвърли срещу него. Беше жадувала за този момент тъй дълго. Един експлозивен ритник в дясното рамо на Казанова изби оръжието от протегнатата ръка. Ритникът беше истинска прелест, блестящо изпълнение. „Удари го още веднъж и бягай оттук“ — исках да извикам на Кейт.

Но още не можех да говоря. Нищо не се получи. Най-накрая опитах да се подпра на едното си рамо.

Кейт летеше срещу него по същия начин, по който беше тренирала на плажа. Казанова беше едър и силен мъж, но силата на Кейт извираше от гняв, равностоен на неговия. Нека дойде да се хванем гуша за гуша, каза ми тя много отдавна.

Беше светкавично бърз, съвършен боец. Надминаваше дори собствените ми очаквания. Не видях следващия удар. Пречеше ми неговото тяло. Мярна ми се как главата на Ник Ръскин рязко се отметна на една страна и дългата му коса се разпиля във всички посоки. Краката му се разтрепериха. Тя го беше поразила.

Кейт се засили и отново го удари. Светкавично бърз удар се стовари в лявата част на лицето му. Искаше ми се да й изръкопляскам. Но юмрукът й не можа да го спре. Ръскин беше неуморим, но същото важеше и за нея.

Той се хвърли към нея и Кейт го зашемети отново. Лявата му буза цъфна. Това беше лошо стиковане между двамата, откъдето и да го погледнеш.

Тя му заби един юмрук в носа и той се огъна. Простена високо. Нямаше да се изправи отново. Кейт победи.

Сърцето ми биеше като камбана в гърдите. Видях как Ръскин посяга към кобура, пристегнат към глезена му. Казанова нямаше да загуби от една жена или от когото и да било друг.

Оръжието се оказа в ръката му като при сръчен фокуснически трик. Беше полуавтоматичен „Смит & Уесън“. Той променяше правилата на играта.

— Аааа! — изкрещя срещу него Кейт.

— Ей, задник — казах му аз с дрезгав шепот. И аз променях правилата на играта.

Казанова се обърна. Видя ме и насочи пистолета към мен. Аз държах моя „Глок“ с две ръце. Те трепереха, но все пак бях успял да приседна. Изпразних почти целия пълнител в него. Намушкай го с кол в сърцето като вампир. Точно това и направих.

Казанова тежко се строполи назад към стената. Тялото му потрепери. Краката му останаха неподвижни. На лицето му беше изписан шок. Той осъзна, че в крайна сметка не е свръхчовек.

Очите му се обърнаха нагоре и сякаш изчезнаха в черепа. Виждаше се само бялото. Краката му приритаха веднъж, после още веднъж и накрая спряха. Казанова умря почти моментално на пода на къщата.

Изправих се на гумените си крака. Забелязах, че лъщя от пот. Леденостудена пот. Адски гадно. Хвърлих се към Кейт и двамата останахме притиснати един към друг дълго време. Треперехме от страх, но и от победоносно чувство. Ние бяхме надделели.

— Толкова много го мразех — прошепна Кейт. — Никога преди не съм разбирала значението на тази дума.

Обадих се на полицията в Кейп Хатерас. След това позвъних на ФБР и на децата и Нана във Вашингтон. Най-сетне всичко свърши.

Седях на познатата веранда на моя мил роден дом във Вашингтон. Двамата със Сампсън посръбвахме студена бира.

Беше есен и хрущящият студен повей на зимата вече се усещаше във въздуха. Нашите любими и презрени „Редскинс“ отново тренираха на футболния стадион; „Ориолз“ пак бяха отпаднали от борбата за купата. „Тъй върви светът“, беше писал Кърт Вонегът много отдавна, когато аз самият учех в „Джонс Хопкинс“ и сетивата ми за тези проблеми не бяха закърнели.

Виждах децата си в хола. Бяха на канапето и гледаха „Красавицата и Звяра“ за хиляда и не знам кой път. Аз нямах нищо против. Това беше хубава, въздействаща приказка и повторението й не доскучаваше. В утрешната програма за стотен път беше включен „Аладин“, който ми беше любимият.

— В днешните вестници пише, че във Вашингтон има три пъти повече полицаи от средностатистическия брой за страната — ми казваше Сампсън точно в този момент.