Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

— Този път се наложи, Алекс — просъска той по междущатската линия. — Сега ме слушай внимателно.

Кайл говори в продължение на близо половин час и ми съобщи нещо, което изобщо не бях очаквал. Беше нещо много, много по-лошо.

След като затворих, аз се върнах на верандата. Дълго седях там и мислех какво да правя сега. Нищо не можех да направя, абсолютно нищо.

— Няма да има край — прошепнах аз на стените.

Отидох да си взема пистолета. Мразех да го държа у дома. Проверих всички врати и прозорци на къщата. Най-накрая си легнах.

Отново чух думите на Кайл, докато лежах в тъмната спалня. Чух го да ми съобщава своята шокираща сензация. Видях лицето, което не исках да виждам никога повече. Спомних си всичко.

— Гари Сонеджи е избягал от затвора, Алекс. Оставил е бележка. Там пише, че ще се отбие да те види в скоро време.

Няма да има край.

Лежах в леглото и размишлявах върху факта, че Гари Сонеджи все още иска да ме убие. Той самият ми го каза. Беше разполагал с достатъчно време в затвора, за да обмисли натрапчивия си план — как, къде и кога да го направи.

Най-накрая заспах. Беше на зазоряване. Започваше нов ден. Наистина няма да има край.

Имаше още две загадки, които трябваше да бъдат решени, или поне изчистени от последствия по най-добрия възможен начин. Първо, загадката Казанова и неговата самоличност. И второ, загадката между мен и Кейт.

Двамата с нея отидохме в Аутър Банкс, Северна Каролина за шест дена в края на август. Настанихме се до едно живописно ваканционно селище, наречено Нагс Хед.

Тромавата метална проходилка беше пенсионирана, макар че понякога Кейт се разхождаше с един чепат старомоден бастун. Той й служеше най-вече за тренировки по карате. Тя го използваше като боен прът на плажа и го въртеше около главата и тялото си изключително умело.

Докато я гледах, си мислех, че тя изглежда почти ослепително. Отново беше в добра форма. Лицето й беше почти като преди с изключение на белега.

В много отношения това беше идиличен период. Струваше ни се, че всичко си е на мястото. И двамата чувствахме, че сме заслужили една ваканция, ако не и нещо повече.

Всяка сутрин закусвахме на верандата с изглед към блестящия Атлантически океан. (Аз готвех, когато беше мой ред да правя закуската, а когато Кейт беше дежурна по кухня, тя отскачаше до Нагс Хед и купуваше кифли и понички с баварски крем.) Ходехме на дълги разходки покрай брега. Ловяхме лефери и печахме рибата направо на плажа. Понякога просто наблюдавахме лъскавите катери, патрулиращи в океана. Един ден отидохме да погледаме откачените планеристи, които летяха над високите дюни в Джокис Ридж.

Чакахме Казанова. Предизвиквахме го да ни нападне. Засега той не проявяваше интерес, или поне така изглеждаше.

Мислех си за книгата и едноименния филм „Принцът на мрака“. Двамата с Кейт приличахме малко на Том Уингоу и Сюзан Лоуънстейн, само че бяхме свързани по различен, макар и също толкова сложен начин. Спомнях си, че Лоуънстейн беше освободила потребността на Том Уингоу да изпитва и дарява любов.

В една ранна августовска сутрин ние бавно се потопихме в дълбоката, тъмносиня вода на океана. По-голямата част от плажната ни компания още не беше се събудила. Самотен кафяв пеликан пляскаше с криле във водата.

Хванахме се за ръце под леките вълни. Всичко беше съвършено като на живописна пощенска картичка. Защо тогава имах чувството, че там, където би трябвало да се намира сърцето ми, зее дупка? Защо все още бях вманиачен на тема „Казанова“?

— Мислиш си за лоши неща, нали? — здраво ме сбута Кейт с бедрото си. — Ти си във ваканция. Мисли си за ваканционни неща.

— Всъщност си мислех за много хубави неща, но те ме карат да се чувствам зле — казах й аз.

— Знам я тая шантава песен — скастри ме тя. Целуна ме, за да ме увери, че сме един отбор в каквато и игра да сме се включили. — Хайде да се надбягваме. Аз ще те надмина до Кокина Бийч — предложи ми тя. — Готови, старт, приготви се да загубиш.

Хукнахме да бягаме. Кейт не даваше никакви признаци за накуцване. Скоростта се увеличаваше. Тя беше толкова силна — във всяко едно отношение. И двамата бяхме силни. На финала се хвърлихме в стената на сребристобелия прибой. Не искам да загубя Кейт, мислех си аз, докато тичах. Не исках това да свърши. Не знаех какво да направя, за да не свърши.

През една топла неделна нощ лежахме на старо индианско одеяло на плажа. Подухваше лек ветрец. Обсъдихме стотина въпроса от дневния ред. Вече бяхме пирували с печена патица в боровинков сос, която бяхме сготвили заедно. Кейт беше облечена с тениска, на която пишеше: „Имай ми доверие, аз съм лекар“.