Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

— И аз не искам да свърши — каза Кейт с тежка въздишка. — Алекс, нека обсъдим някои от причините, поради които и двамата смятаме, че то трябва да свърши.

Поклатих глава и се усмихнах на познатия, лишен от увъртания стил.

— О, Кейт, това никога няма да свърши. Това време винаги ще си остане наше.

Кейт сграбчи ръката ми и я задържа в двете си ръце. Дълбоките й кафяви очи бяха напрегнати.

— Защо тогава трябва да свърши тук?

И двамата знаехме някои от причините, макар и не всички.

— Прекалено много си приличаме. В края на краищата ще изгърмим — казах аз с полупредизвикателен тон.

— Това ми звучи като древно пророчество, което не може да не се сбъдне — каза Кейт.

Но и двамата знаехме, че казвам истината.

Тя стисна ръката ми малко по-силно.

— Толкова е тъжно, че ми се плаче. Ето че се разплаках. Видя ли сега?

— Тъжно е — съгласих се аз. — Това е най-тъжното нещо на света.

Лежахме прегърнати на бодливото одеяло до сутринта. Спахме под звездите и слушахме постоянния прибой на Атлантика. През тази нощ в Аутър Банкс всичко изглеждаше нежно докоснато с перцето на вечността. Е, почти всичко.

Кейт се обърна към мен в просъница.

— Алекс, той ще ни нападне отново, нали?

Не знаех със сигурност, но такъв беше замисълът.

Тик-пат.

Той все още беше лудо влюбен в Кейт Мактиърнън, но сега чувството беше много по-смущаващо и сложно от мисълта за съдбата на доктор Кейт. Тя и Алекс Крос се бяха наговорили да разрушат уникалното му творение, неговото скъпоценно и много лично изкуство, неговия начин на живот. Почти всичко, което той някога беше обичал, си бе отишло или се разпадаше. Беше време да се завърне. Да им даде да разберат веднъж и завинаги. Да им покаже истинското си лице.

Казанова осъзна, че най-добрият му приятел му липсва повече от всичко останало. В края на краищата това беше доказателство, че не е луд. Той можеше да обича, да изпитва чувства. Беше гледал с отчаяние как Алекс Крос застрелва Уил Рудолф на улиците на Чапъл Хил. Рудолф струваше колкото десет Алекс Кросовци, а сега Рудолф беше мъртъв.

Рудолф беше рядък гений. Уил Рудолф беше Джекил и Хайд, но само Казанова беше способен да оцени и двете страни на неговата личност. Припомняше си годините, прекарани заедно, и не можеше да ги изхвърли вече от главата си. И двамата разбираха това изтънчено удоволствие, което се усилваше от самия факт, че е забранено. Това бе ръководен принцип, който стоеше зад лова, колекцията от умни, красиви, талантливи жени и в крайна сметка зад дългата серия от убийства. Невероятната, несравнима тръпка от нарушаването на свещените табута на обществото, от изживяването на перфидните фантазии беше нещо, на което не можеха да устоят. Имаше удоволствия, които просто не бяха за вярване.

Например самият лов: подбора, наблюдението и отвличането на красиви жени заедно с най-интимните им принадлежности.

Но сега Рудолф си беше отишъл завинаги. Казанова имаше чувството, че е разцепен на две. Трябваше отново да възстанови контрола върху себе си. Точно това целяха действията му в този момент.

Трябваше да признае някои качества на Алекс Крос. Той беше на косъм от залавянето му. Запита се дали Крос си дава сметка за това. Беше маниак: това бе неговото предимство пред другите в това преследване. И никога не се отказваше — не и преди да бъде убит.

Крос беше заложил този чудесен малък капан в Нагс Хед за него. Беше предвидил, че той ще нападне него и Кейт Мактиърнън. Защо тогава да не оставим нещата наистина да се случат, като контролираме обстоятелствата? Защо, наистина?

През нощта, в която той пристигна в Аутър Банкс, имаше почти пълнолуние. Казанова различи силуетите на двама мъже сред високата, поклащаща се трева на дюните пред него. Това бяха агенти на ФБР, изпратени да охраняват Крос и доктор Кейт. Специално подбрана охрана.

Запали фенерчето си, така че двамата да могат да го видят, като се приближава. Да, той можеше да се впише във всяка ситуация. Това беше част от неговия гений, но, разбира се, само една малка част от неговото изкуство.

Когато се приближи дотолкова, че да могат да го чуят, Казанова поздрави агентите.

— Здравейте, аз съм, всичко е наред.

Обърна фенерчето нагоре, за да освети лицето си. Нека го видят, нека видят кой е той.

Тик-пат.

Беше мой ред да се погрижа за закуската и в името на демокрацията аз реших да отдам предпочитание на любимите на Кейт кифли вместо на моя покрит с печална слава омлет с кашкавал и лук. Реших да направя един крос до малката скъпарска хлебарница в Нагс Хед и обратно. Понякога кросовете ми помагат да подредя мислите си.