Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

— А какво ще кажеш за хубавата логика и поне малко здрав разум?

— Страхувам се, че нито едното, нито другото ще свърши работа.

Отправихме се към задната веранда на къщата на Сакс. Телевизионните камери жужаха като заредено оръжие, стреляйки по всичко, което се движи. Бойното поле бе обградено с три обръча медии, които настъпваха по целия фронт.

— По някое време следобед са претърсили къщата — съобщи Кайл, докато вървяхме. — Докарали са кучета. Специални кучета от Джорджия.

— И защо им е било това, дявол да ги вземе? Защо им е хрумнало да претърсват къщата на Сакс точно сега?

— Някой им е подшушнал нещо и те не са имали причина да не му повярват. Само това успях да изтръгна от тях. Аз също съм изолиран, Алекс. И на мен тази работа не ми харесва.

С мъка виждах на две крачки пред себе си. Полезрението ми беше силно стеснено. Стресът ме беше докарал до това състояние. Както и гневът.

Идеше ми да се развикам, да се разкрещя на някого. Идеше ми да тегля един ритник на лампите, осветяващи стилната веранда на Сакс.

— Казаха ли ти поне нещо за анонимния си осведомител? Господи Боже, Кайл! Мътните да ги вземат! Анонимен осведомител.

Уик Сакс бе заложник в собствената му прекрасна къща. Явно дърамската полиция искаше историческият момент на ареста да бъде увековечен по местната и националната телевизия. Цялата работа беше именно заради това. Мигът, в който блюстителите на закона от Северна Каролина ще влязат в залата на славата.

Те бяха хванали подставен човек и напираха да го покажат на целия свят.

Веднага разпознах шефа на дърамската полиция. Той беше навършил наскоро четирийсет години и приличаше на бивш професионален футболен защитник. Роби Хатфийлд беше висок около метър и осемдесет и осем, с квадратна челюст и могъщо телосложение. Осени ме дивата параноична мисъл, че той може да е Казанова. Във всеки случай подхождаше за тази роля. Дори пасваше на психологическия профил на Казанова.

Детективите Ник Ръскин и Дейви Сайкс вървяха от двете страни на арестувания доктор Уик Сакс. Разпознах още няколко местни детективи. Всички изглеждаха дяволски притеснени, но тържествуващи и най-вече облекчени. Сакс обаче приличаше на човек, който току-що се е изкъпал с дрехите. Изглеждаше виновен.

Ти ли си Казанова? Ти ли си Звярът в края на краищата? Ако е така, какъв номер, по дяволите, въртиш сега? Искаше ми се да задам на Сакс хиляди въпроси, но нямах възможност.

Ник Ръскин и Дейви Сайкс си разменяха шеги с някои от събратята си в претъпканото фоайе. Двамата детективи ми напомняха за неколцина професионални спортисти, които познавах във Вашингтон. Повечето обожаваха светлините на рампата, някои живееха заради тях. По-голямата част от дърамската полиция, изглежда, бе подчинила действията си на същата цел.

Косата на Ръскин лъщеше и беше вчесана назад, плътно зализана с брилянтин. Той беше готов за светлините на рампата. Дейви Сайкс също изглеждаше готов. Вървете да гледате списъка със заподозрени лекари, идеше ми да им кажа. Тази работа не е приключила! Тя едва сега започва. Истинският Казанова ви ръкопляска точно в този момент. Може би ви гледа от тълпата.

Пробих си път по-близо до Уик Сакс. Трябваше да огледам всичко в най-автентичния му вид. Да го почувствам. Да го видя и да го чуя. Да го разбера по някакъв начин.

Съпругата и двете деца на Сакс бяха задържани в столовата до вестибюла. Изглеждаха наранени, много тъжни, и объркани. Те също разбираха, че нещо не е наред. Семейството на Сакс не изглеждаше виновно.

Роби Хатфийлд и Дейви Сайкс най-сетне ме забелязаха.

— Доктор Крос, благодаря ви за помощта.

Началникът на полицията Хатфийлд беше великодушен в този триумфален миг. Бях забравил, че аз съм човекът, който донесе снимката на Сакс от апартамента на Джентълмена в Лос Анджелис. Такава неоценима детективска заслуга… такава удобна, шибана улика.

Това беше абсолютна грешка. Чувствах грешката, надушвах грешката. Това бе първокласен заговор, който се осъществяваше по съвършен начин. Казанова се изплъзваше, изпаряваше се точно в този момент. Никога нямаше да го заловим.

Началникът на дърамската полиция най-сетне ми подаде ръка. Поех ръката на шефа и я стиснах силно, задържах я в своята.

Мисля, че той се изплаши да не би да се изправя пред камерите заедно с него. Досега Роби Хатфийлд бе успял да запази вида си на непристъпен ръководител. Той и неговите детективски суперзвезди щяха да поведат шествието начело с Уик Сакс навън. Щеше да бъде велик, опияняващ миг под пълната луна и ослепителните слънца на прожекторите. Липсваха само виещи кучета.