Облеченият в бяла тога оратор се обърна и се отдалечи от банкера. В продължение на миг може би всички погледи неволно се откъснаха от Гай Опий, за да последват движението му. Но не и тези на съдебните заседатели, на брой петдесет и един, нито на Гай Марий и Публий Рутилий Руф. Един от заседателите втренчено наблюдаваше Гай Опий и в същото време се почесваше по врата, сякаш изведнъж нещо го беше засърбяло. Отговорът не закъсня: банкерът съвсем леко кимна, жест, навярно останал незабелязан за публиката, но не и за Гай Марий, който широко се усмихна.
— Благодаря за вниманието, претор перегринус — поклони се младежът на чуждестранния претор. Само за миг адвокатът се беше отърсил от онова въодушевление, което го бе обхванало допреди малко, и в държането му сега личеше много повече стеснителност и смущение, отколкото зрителите предполагаха, че е способен да покаже.
— И аз ти благодаря, Марк Ливий — върна му поздрава чуждестранният претор и се обърна към съдебните заседатели: — Граждани на Рим, бъдете така любезни да попълните табличките си със своята присъда, за да я съобщите пред съда.
Наоколо настъпи раздвижване и всеки от съдебните заседатели измъкна отнякъде глинена плочка и въглен за писане. Но като че ли никой не бързаше с решението си, защото вместо да надраскат присъдата си върху глината, всички само гледаха какво става пред тях. Същият човек, който преди малко мълчешком се бе консултирал с банкера Опий, сега взе въглена си и внимателно изписа някаква буква върху табличката си, после широко се прозя и без да оставя табличката, протегна ръце над главата си, сякаш му се беше доспало по време на процеса и сега искаше да се поразкърши. Лявата му ръка остана за миг-два високо във въздуха, като тогата бавно се изхлузи изпод лакътя и се смъкна чак до рамото. Изведнъж останалите заседатели се засуетиха, сигурно защото се бяха сетили, че всеки момент ще дойдат ликторите, за да вземат табличките с присъдата им.
Чуждестранният претор лично преброи гласовете. Всички други можеха само да таят дъх в очакване каква ще се окаже окончателната присъда. Преторът имаше два коша пред себе си и според съдържанието си всяка една от табличките биваше пусната в единия или другия, но отдалеч си личеше, че предпочитанията клоняха към първия. Когато всички петдесет и една таблички отидоха по предназначението си, преторът вдигна глава към присъстващите.
— АБСОЛВО — отсъди той. — Четиридесет и трима за, осем против. Луций Фравк от Марувиум, по народност марсиец и съюзник на Рим, съдът обявява обвиненията срещу теб за несъстоятелни. Но единствено при условие, че според твоите собствени обещания възстановиш дължимите суми. Оставям ви двамата с твоя кредитор Гай Опий до края на деня да уредите всички сметки помежду си.
Това беше всичко. Марий и Рутилий Руф търпеливо изчакаха тълпата да привърши с поздравленията към младия Марк Ливий Друз и площадът да се опразни. Най-накрая останаха само приятелите на Друз, които всички до един бяха развълнувани от случилото се. Но когато високият мъж с хищните вежди и човекът с него, за когото всички знаеха, че е чичо на адвоката, групичката около младежа изведнъж се разпръсна и лека-полека всеки си намери извинение да не остане повече при приятеля си.
— Поздравления, Марк Ливий — протегна ръка на младежа Марий.
— Благодаря, Гай Марий.
— Справи се отлично — на свой ред го похвали Рутилий Руф.
Тримата се насочиха към другия край на Форума, откъдето да поемат по Велия.
Рутилий Руф не се включи в разговора на племенника си с Гай Марий, щастлив, че младият Друз започва кариерата си на адвокат толкова млад и с такъв шеметен дебют. Но като истински загрижен чичо той не можеше да не се замисли за слабостите, които скоро може би щяха да запрозират под наглед непробиваемата набита фигура на племенника му. Защото младежът бе лишен кажи-речи от всякакво чувство за хумор и макар да бе надарен с проницателен ум, имаше слабостта да се зарича, че винаги и на всякаква цена трябва да печели, което му отнемаше възможността точно да преценява ситуациите и да се предпазва от изкушенията на фалша и палячовщината. Марк Ливий Друз щеше да се сблъска с много болка и страдание през живота си, но характерът му нямаше да му позволи да се отърси по-безболезнено от тях. Взимаше нещата твърде насериозно, беше упорит до твърдоглавост, амбициозен до главозамайване; вкопчеше ли се в някоя жертва, нямаше да я изпусне за нищо на света. „Но все пак — мислеше си чичо Публий, — младият Друз винаги щеше да си остане честно момче.“
Читать дальше