Колийн Маккълоу - Пръв сред римляните (Част III - Спасителят на Рим)

Сатурнин си каза, че няма никакъв смисъл да крие неволите си от Маний Аквилий, който вече бе имал случай да докаже на всички, че е човек на Марий, а пък и в качеството си на висш офицер нямаше как да не научи от първа ръка за събитията около квестора. Затова използва момента почти веднага след като свършиха с вечерята, за да изложи просбата си. Двамата му сътрапезници го изслушаха от край до край, без да го прекъсват, без да му зададат дори един-единствен въпрос, което се стори на Сатурнин добър знак — беше подредил едно след друго събитията ясно и логично.

Най-накрая Марий въздъхна:

— Много се радвам, че дойде лично да поискаш помощта ми. Това придава много по-голяма тежест на твърденията ти, Луций Апулей. Ако беше наистина виновен, щеше да прибегнеш до множество хитринки, но никога нямаше да имаш смелостта лично да ме посетиш. Доколкото знам, не се славя като наивен човек. Нито може някой да обвини Марк Емилий Скавър в подобно нещо. Но ти ми харесваш, затова съм склонен да вярвам, че обвиненията срещу теб в един толкова заплетен случай са плод по-скоро на поредица от заблуждения и може би предубеждения. Пък и в крайна сметка като квестор в Остия ти си идеалният човек другите да те използват вместо изкупителна жертва.

— Ако някъде нещо куца в обвинението срещу мен, Гай Марий, то е в това, че никога не съм притежавал нужните средства да закупя подобни количества зърно — рече Сатурнин.

— Така е, но подобно разсъждение не може автоматически да те оневини — напомни му Марий. — Нищо не ти пречи да заемеш от някого колкото пари ти трябват, или просто да прибереш някой тлъст подкуп.

— Мислиш ли, че съм направил подобно нещо?

— Не. Смятам, че си жертва, не извършител.

— Аз също — обади се Маний Аквилий. — Иначе всичко изглежда прекалено просто.

— Значи мога да разчитам на помощта ви да се кандидатирам за народен трибун? — попита Сатурнин.

— О, на всяка цена — увери го Марий, без капчица колебание в гласа.

— Естествено ще ви се отблагодаря, както подобава.

— Не ще и дума! — сложи точка на разговора Марий.

Нататък нещата протекоха кажи-речи мълниеносно. Сатурнин нямаше минута време за губене, защото изборите за народни трибуни бяха насрочени за ноември, а той трябваше да се прибере навреме, за да се запише като кандидат и да потърси връзките, на които щеше да разчита като човек на Марий. Затова, въоръжен с цял куп писма до най-различни важни и не чак толкова важни особи в Рим, Сатурнин нае кола и четири мулета, които да я карат, и запраши по пътя към Алпите. Не беше пропуснал да вземе нужните пари, за да сменя на всяка спирка животните си с такива, които да не издъхнат на петия километър.

Тъкмо заминаваше, когато пред входа на лагера се сблъска с твърде необичайна групичка. Насреща му вървяха трима гали. Гали — варвари ! Сатурнин никога допреди не бе имал случай да се срещне с варвари, затова устата му увисна от удивление. По всичко личеше, че единият от тримата е пленник на другите, защото ръцете му бяха оковани във вериги. Най-странното беше, че от тримата тъкмо той най-много приличаше на цивилизован човек! Беше рус, но не чак пепеляворус, косата му беше дълга, но все пак подрязвана, както си я подрязват гърците, лицето му беше гладко избръснато, беше облечен в дълги, стегнати гащи, каквито се знаеше, че носят галите, и в рунтава, вълнена горна дреха, изплетена в характерна и трудна за описване шевица. Единият от пазачите му беше с тъмна кожа, почти мургав, но върху главата си носеше опасана златна нишка с пъхнати няколко птичи пера в нея. Отдалече си личеше, че е някакъв келтибериец-чужденец, още повече че ходеше полугол, показвайки на всеки срещнат камара от мускули. Третият варварин, който даваше вид да командва, беше типичен варварин. И той ходеше полугол, кожата на гърдите му беше бяла като мляко, но се виждаше, че яки ветрове са я брулили, гащите му бяха вързани с каиши, каквито Сатурнин беше слушал да носят германите или митичните белги; дългата златисточервена коса на непознатия се спускаше безразборно чак до гърба му, дългите му червеникави мустаци бяха провиснали от двете страни на устата му, а около врата му се показваше тежък торк с две драконови глави по краищата си, който явно бе излят от чисто злато.

Мулетата поеха надолу по пътя и Сатурнин се размина отблизо с малката групичка. Докато ги отминаваше, погледът му срещна светлите очи на главатаря, които го изгледаха с такова презрение, че римлянинът чак изтръпна от ужас: Да, това се казваше истински варварин!