Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

На което той презрително ми се изсмя: „Хайде сега, Гней Домиций! Мислиш, че наистина ще ти повярвам? Поколение след поколение цяла Италия е тръпнала в очакване да получи гражданство, без да вдига оръжие, и какво получихме в замяна на търпението си — нищо! Днес вече сме се убедили, че единствената възможност, която ни остава, е да вземем своето гражданство със сила.“

Както можете да си представите, назначени отци, думите му силно ме разтревожиха. Затова плеснах ръце и възкликнах: „Уверявам те, Квинт Попедий, времето е наближило! Затова те умолявам да обърнеш тези легиони назад, да върнеш войниците си по домовете им и сам да окачиш меча си на стената. Имаш тържествената ми клетва, че римският Сенат и народ ще дарят с римско гражданство всеки жител на полуострова.“

Той ме изгледа продължително, без да продума, най-сетне рече: „Много добре, Гней Домиций, ще отведа войниците си назад, но няма да се връщам у дома си, а ще изчакам, колкото да видя, дали ще устоиш на думата си. Нека ти го кажа съвсем право, Понтифекс Максимус, ако римският Сенат и народ не дарят Италия с пълно римско гражданство до края на мандата на настоящите народни трибуни, аз отново ще потегля към Рим; само че начело на цяла Италия. Запомни го добре! Цяла Италия ще се обедини срещу Рим.“

След което ми обърна гръб и си отиде. Легионите му се завъртяха кръгом, при което нагледно ми доказаха колко добре са обучени, и поеха към родните си места. Аз се върнах в Рим. Цяла нощ не съм мигнал, назначени отци. Размишлявах. Вие ме познавате, познавате ме при това от доста време. Нямам репутацията на търпелив човек, ако щете дори — и на разсъдлив. И все пак мога да направя разлика между мухата и слона! Казвам ви съвсем откровено, назначени отци, това, което вчера видяха очите ми, беше слон! При това слон с ей такива огромни бивни и с хобот, от който се изпуска зловеща пара. Затова знайте, че обещанието, което дадох на Квинт Попедий Силон, далеч не беше лекомислено! Отсега нататък ще сторя всичко по силите си да убедя римския Сенат и народ, че е време цяла Италия да получи гражданство.

Сенатът се разшумя. Очите на всички се насочиха към Ахенобарб, като се опитваха да отгатнат по погледа му на какво ли се дължи тази рязка промяна в мисленето на човек, който се славеше като твърдоглав и неотстъпчив.

— Ще се съберем отново утре — закри заседанието Секст Цезар. — Крайно време е отново да потърсим отговор на този въпрос. Двамата претори, които по искане на Луций Марций бяха пратени да обикалят Италия — кимна към опразнения стол на Филип, — още не са се завърнали, нито са пратили какъвто и да е доклад с наблюденията си. Налага ни се да обсъдим въпроса без тяхното мнение. Но най-вече държа да дойдат да послушат колегите си двама души, които напоследък започнаха да се правят на много заети — вторият консул и още по-специално преторът Квинт Сервилий Цепион.

На другия ден и двамата се показаха, при това по всичко личеше, че са добре запознати с доклада на Ахенобарб; и все пак нито Друз, нито Скавър, нито който и да било друг от тяхното обкръжение можеше да прочете каквато и да е тревога или дори смущение по лицата им. За разлика от тях Гай Марий беше съвсем оклюмал и тъжно оглеждаше залата. Откакто Друз бе избран за народен трибун, Сула не бе пропуснал нито едно заседание на Сената, но и нито веднъж не си бе отворил устата да говори; смъртта на сина му сякаш го бе откъснала от целия околен свят, дори от новия му съмишленик и евентуален бъдещ колега — Квинт Помпей Руф. Сядаше на мястото си в залата и слушаше с безразличие какво говорят ораторите, след това, щом консулът закриеше заседанието, се насочваше пръв към изхода и сякаш потъваше в нищото. Направи впечатление, че и той гласува законите на Друз да останат на таблиците, по което Марий разбра, че не е изоставил напълно бившите си сподвижници. Но от много време никой в Сената не бе имал случай да обмени и най-елементарна приказка с него. Затова пък Катул Цезар изглеждаше разтревожен, може би заради измяната на доскорошния си пръв съюзник Ахенобарб Понтифекс Максимус.

Най-сетне настъпи раздвижване и Марий се огледа, за да разбере какво става. Понеже вече беше октомври, фасциите се държаха от Филип, който председателстваше вместо колегата си Цезар. Отново носеше някакъв документ със себе си — при това доста ценен, щом не бе позволил на писаря си да го носи вместо него. Когато свършиха с всички формалности по откриването на заседанието, той стана и изрече с леден глас: