Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

— Страхувам се, че е точно така.

— И колко са свидетелите?

— Само един.

— Кой е той? Може ли да му се има пълно доверие?

— Момчето е напълно почтено, Гай Марий. Публий Клавдий Пулхер, контуберналис в щаба на Луций Катон.

Марий нервно изсумтя.

— Знам ги аз тези Клавдии! Всички се славят с едно: че мразят себеподобните си и са по-твърдоглави от магарета. А също, че са по-бедни от апулийски овчари. Откъде можеш да си толкова сигурен, че свидетелят е почтен човек.

— Защото точно този Клавдий не отговаря на семейната характеристика — възрази му Цина, явно решен отрано да угаси всякакви надежди у Марий. — Всички в палатката на кадетите се изказват изключително положително за него, както и трибуните в щаба на Луций Катон. Ти сам ще се убедиш, когато го видиш. Момчето таи дълбока лоялност към всичките си колеги, нищо че е най-възрастният от тях. Говорят, че бил изключително привързан към сина ти. Доколкото разбирам, вътрешно напълно подкрепя акта на сина ти. Луций Катон не е бил обичан в собствения му щаб, какво ли остава сред армията…

— И все пак, тъкмо Публий Клавдий е обвинил сина ми?

— Чувствал го е за свой дълг.

— Нали?

Но Цина отново му възрази:

— Не си прав да го съдиш, Гай Марий! Ако обичаш, престани да разсъждаваш за миг като баща и се постави на мястото на главнокомандващия! Младият Пулхер е достоен пример как трябва да постъпи истинският римски благородник: да бъде предан на името и дълга си. Може и да не му се е харесвало, но е смятал, че е длъжен да докладва за убийството. Това е простата истина.

Едва когато Марий се опита да се надигне, се видя колко е уморен от пътуването; личеше си, че се е научил да става и сяда съвсем сам, но след дългото друсане по пътищата през нощта не би се справил без помощта на малкия Цезар. Тайнственият Луций Декумий се отдръпна, застана от дясната страна на Марий и шумно се изкашля. В погледа му Цина прочете някакво мълчаливо послание, което не успя веднага да проумее.

— Нещо ли искаш да кажеш? — попита той.

— Луций Корнелий, извинявай за въпроса, но задължително ли е утре да се разглежда делото срещу младия Гай Марий?

Цина примигна в недоумение.

— Не е задължително. Може и вдругиден.

— Тогава, ако нямаш нищо против, нека бъде вдругиден. Когато Гай Марий се събуди утре сутринта, а това няма да е много рано, той ще трябва първо да направи физическите си упражнения. Иначе положението му пак ще се влоши. Не знам дали ще разбереш, но всички тези часове на обездвижване в каруцата… — Декумий говореше изключително бавно, понеже изпитваше сериозни съмнения в граматичността на изреченията си. — Утре му се пада да поязди — три часа най-малко. Няма как, такъв му е режимът. Освен това ще е добре да му се даде случай да опознае лично този кадет Публий Клавдий. Младият Гай Марий е обвинен в углавно престъпление, а все пак баща му е човек с по-особено положение в обществото, не мислиш ли? Смятам, че би било много добра идея, ако Гай Марий се срещне с Публий Клавдий на, да речем, не толкова официално място, каквото е палатката ти. Никой от нас не искаме… не иска нещата да бъдат по-ужасни, отколкото може… могат да бъдат. Затова мисля, че ще бъде много добра идея, ако утре следобед ти събереш кадетския състав и излезем всички заедно на разходка с коне. Заедно с Публий Клавдий.

Цина го изгледа навъсен. Някакъв вътрешен глас му подсказваше, че го подтикват към действия, за които след това ще съжалява. Момчето до Марий го погледна с омайващата си усмивка и приятелски му намигна.

— Моля те, да не се сърдиш на Луций Декумий — изрече на свой ред то. — Той е най-преданият клиент на чичо ми и понякога не знае мярка в приказките си! Единственият начин да го държиш в добро настроение е да му угаждаш.

— Не мога да позволя на Гай Марий да се срещне насаме с Публий Клавдий преди началото на процеса — отказа Цина с тон на дълбоко съжаление.

Докато разговаряха, Марий не бе помръднал, а само стрелкаше с гневен поглед ту единия, ту другия, ту третия. Най-накрая така му причерня пред очите, че Цезар и Цина чак се уплашиха да не го сполети нов удар, ако не престане да ругае Луций Декумий.

— Какви са тези глупости? — нахвърли се той върху „клиента“ си. — За какво изобщо ми е притрябвало да разговарям с този стълб на воинската чест Публий Клавдий Пулхер? Ако искам да говоря с някого, това е синът ми!

— Спокойно, спокойно, Гай Марий, няма защо да се гневиш — опита се да го укроти Декумий. — Като излезем утре на разходка, ще си в много по-добра форма за процеса.