Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

— Тц-тц — отново поклати глава Луций Декумий и повече нищо не каза.

Разбира се, той добре знаеше защо точно него са повикали. Положението беше много сложно, трябваше да се направи нещо. Това, което го изненадваше обаче, бе, че именно Гай Марий се е сетил за него. Гай Марий! Най-праволинейният, най-почтеният човек, за когото Декумий беше чувал. Както беше казал Луций Сула навремето? Че дори когато минава по обиколната пътека, Марий върви с права крачка. А тази вечер се оказваше, че и той е предпочел не само обиколната пътека, но и ситните стъпчици. Отказваше се от гордо вдигнатата глава. Все пак имаше и други начини; можеше и да се окажат безуспешни, но човек като Гай Марий трябваше поне да опита.

В следващия миг обаче Луций Декумий вдигна рамене. Гай Марий беше баща като всички останали. Имаше само един син, нормално бе да го цени повече от всичко друго. Пък и момчето си го биваше, нищо че се перчеше повече от необходимото. Сигурно не е лесна работа да имаш за баща велик човек. Особено ако не си се родил с неговата желязна воля. Смелчага беше малкият Марий, никой не му го отричаше, и пипето му сечеше. Но никога нямаше да се превърне в истински велик мъж. За това човек трябва още като дете да е минал през известни трудности. А Марийчо не бе познал капчица несгода през живота си. С такава мила майчица като неговата! Виж, да му се беше паднала майка като на малкия Цезар, нещата можеха да стоят другояче. Детството на Цезар наистина беше трудно. Майка му не му оставяше време за нищо. А и в семейството нямаха излишък от пари.

Досега теренът бе по-скоро равен, но изведнъж започна да се издига нагоре и изморените мулета понечиха да спрат. Луций Декумий ги погали с камшика си, нарече ги с няколко смразяващи кръвта им имена и без да му мисли, подкара каруцата напред.

Петнайсет години по-рано Луций Декумий бе предложил закрилата си на Цезаровата майка Аврелия. Почти по същото време той си бе намерил и един друг източник на доходи, който му осигуряваше приличен живот. По рождение Декумий беше римлянин, член на градската триба Палатина, според ценза принадлежеше на четвъртата имуществена класа, а по професия — пазител на колегията на кръстопътя със седалище инсулата на Аврелия. Той беше по-скоро нисък на ръст, косите и очите му имаха твърде неопределен цвят, лицето му трудно се помнеше, непринуденото му държане и ниската му грамотност прикриваха дълбоката му вяра в собствените възможности и силата на мисълта му; в средите, в които се движеше, Луций Декумий държеше ранг не по-нисък от този на градския претор.

Именно градският претор официално санкционираше неговата публична дейност. Задълженията на колегията включваха различни общественополезни дела като например чистенето на улиците в квартала, поддръжката на малкото светилище на ларите на кръстопътя и прилежащата й градска чешма, от която черпеше вода почти целият район, както и организирането на ежегодните празненства, познати като Компиталии. Членове на колегията на кръстопътя бяха хора, представители на всички обществени класи в Субура, като се почне от втората класа и се свърши с пролетариата — тази класация важеше само за римските граждани — и се мине през всевъзможните евреи, сирийци, гърци-роби, гърци-освобожденци и останалите чужденци, с каквито Субура беше пълна. Все пак представителите на втората и третата класа гледаха да си нямат работа с колегията и откупуваха задълженията си към нея чрез солидни парични дарения. Хората, за които работеше учудващо чистата и проветрива кръчмичка на ъгъла, бяха все работници, които прекарваха свободните си дни около масите с чаша в ръка. Всеки работник в Рим — независимо дали е роб или наемна ръка — получаваше на седем работни дни един свободен. По принцип всеки си имаше свой собствен ден за мързелуване и по тази причина в Рим не измерваха времето на седмици, а само по интервалите между два пазарни дни; сиреч на по осем дни. Обикновено почивният ден на работника се измерваше от деня, в който е постъпил на работа. По този начин всеки ден компанията в кръчмата на кръстопътя се сменяше, вечен беше само Луций Декумий, когото всички имаха за свой пряк началник. Решеше ли Декумий, че някоя работа трябва да се свърши, всички в кръчмата оставяха виното и се спускаха да му помагат.

Под ръководството на Луций Декумий братството на кръстопътя водеше и доста дейности, нямащи нищо общо с официалния му статут. Когато чичото на Аврелия Марк Аврелия Кота — неин втори баща — бе закупил от нейно име инсулата вместо семейна зестра, красивата, но строга и безкомпромисна хазяйка скоро се убеди, че хората, които подслонява под покрива си, са дребни изнудвачи, изкарващи пари от тормоза над местните търговци и занаятчии. На това си деяние те самите викаха „закрила от уличен вандализъм и злонамерена конкуренция“. Аврелия бързо сложи точка на дейността на колегията, но само на локално равнище: Луций Декумий и приятелчетата му преместиха интересите на дружеството към други квартали на Субура, където Аврелия нямаше познати.