Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

Бившият претор представляваше едър, набит мъж с обрулено лице и твърде прибрана долна челюст. Непривлекателният му вид не беше причина да не сключи подходящ брак — избраницата му беше богатата наследница Ания, потомка на стар плебейски род, който вече две столетия се водеше благороден. Цина и Ания се бяха сдобили с три деца: голямата им дъщеря беше на петнайсет, след нея идваше синът на седем и по-малката дъщеря — на пет. Ания съвсем не беше красавица, но винаги приковаваше погледите с червените си коси и зелените си очи; голямата й дъщеря бе наследила и двете от майка си, докато брат й и сестра й бяха тъмни като баща си. Всичко това се бе оказало без значение до момента, в който Гней Домиций Ахенобарб Понтифекс Максимус не бе почукал на вратата на Цина и не бе поискал ръката на голямата му дъщеря за първородния си син Гней.

— Ние, Домиций Ахенобарбите, винаги сме търсели за синовете си червенокоси жени — обясни без никакви увъртания върховният понтифекс. — Дъщеря ти Корнелия Цина отговаря на всички условия, на които бих искал снаха ми да отговаря: да е на подходяща възраст, да е патрицианка и да е червенокоса. Първоначално си правех сметката да поискам дъщерята на Луций Сула. Но тя щяла да се омъжи за сина на Квинт Помпей Руф. Слава на боговете, и твоята дъщеря е червенокоса. Същата фамилия, а ако не се заблуждавам, и по-голяма зестра?

Тогава Цина просто беше преглътнал и след като прочете набързо по една мълчалива молитва до богините Юнона Соспита и Опс и се зарече на всяка цена да стане управител на богата провинция, бе отговорил:

— До времето, когато дъщеря ми стане мома за женене, Гней Домиций, тя ще получи своята зестра от петдесет таланта. Повече не мога да си позволя. Струва ли ти се достатъчно?

— О, да, разбира се! — плесна доволно с ръце Ахенобарб. — Гней ще получи голямата част от бащиното си наследство, затова момичето не бива да се плаши от бъдещето. Доколкото знам, ние, Ахенобарбите сме една от петте или шестте най-богати фамилии в Рим, а клиентите ни се броят с хиляди. Дали да не преминем направо към официалния годеж?

Този разговор бе протекъл в годината преди избирането на Цина за претор. Тогава грижовният баща все още можеше да се оправдае, че е гледал толкова оптимистично на бъдещето си и че така самонадеяно е обещал петдесет таланта зестра за Гней Домиций Ахенобарб Младши. Ако личното състояние на жена му Ания не беше обвързано с толкова досадни условия, Цина би отдъхнал за известно време, но тъстът му зорко контролираше семейното богатство и се знаеше, че след смъртта на дъщеря му децата й няма да получат нищо от дядо си.

Луната вече залязваше на запад, Гай Марий го будеше по никое време, а Цина още не предполагаше какъв смисъл ще придобие за него тази неочаквана среща; вместо това с нескрито неудоволствие навлече туниката и обувките си, приготвяйки се да говори пред един баща неприятни неща за сина му, който при това беше добро момче.

Първата изненада, която великият мъж носеше със себе си, бяха двамата му спътници — някакъв невзрачен човечец, гонещ петдесетте, и малко, доста хубавичко момченце с него. Всъщност точно момченцето вършеше най-многото работа от тримата, без да показва умора или досада. Цина би го сметнал като нищо за роб, ако не беше булата около врата му и патрицианските му маниери, издаващи принадлежност към фамилия, по-аристократична от неговата собствена. Когато Марий бе сложен да седне, момчето застана от лявата му страна, а непознатият мъж — зад него.

— Луций Корнелий, нека ти представя племенника си Гай Юлий Цезар и приятеля си Луций Декумий. Можем да говорим напълно свободно в присъствието и на двамата.

Марий хвана с пръстите на дясната си ръка китката на лявата си и я положи в скута си. На Цина му се струваше, че един парализиран човек би трябвало да изглежда по-уморен след толкова часове пътуване, още повече че новините, идващи в лагера от Рим, продължаваха да говорят за един силно обездвижен Гай Марий; докато на този тук все едно нищо му нямаше. Личеше си, че не се отказва от борбата. „Дано не ми се случи да си имам работа с него“ — помисли си неволно Цина.

— Цялата история е много тъжна, Гай Марий.

Посетителят му обходи със зорък поглед цялата палатка, сякаш търсеше някой скрит подслушвач, и като не го намери, недвусмислено попита:

— Сами ли сме, Луций Корнелий?

— Напълно.

— Добре — зарадва се той и се намести по-удобно на стола. — Източниците ми на информации бяха косвени. Квинт Лутаций минал да ме види, но не ме намерил у дома и разказал всичко, което знае, на жена ми, та аз го чух от нейната уста. Доколкото разбирам, синът ми е обвинен в убийството на консула Луций Катон по време на сражение, за което има един или няколко свидетели. Така ли е?