Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

— Значи също така е важно пълководецът да познава войниците?

— Без това не може. Още по-важно е обаче войниците да познават добре своя пълководец. И да го харесват . Ако легионерът харесва своя началник, той ще работи по-усилено и ще поема по-големи рискове заради него. Никога не забравяй какво каза Тит Титиний от рострата. Можеш да наричаш войниците си, както ти хрумне, но те никога не трябва и да помислят, че ги презираш. Ако ти познаваш своите легионери и ако те те познават теб, то тогава и с двайсет хиляди души ще можеш да разбиеш стохилядна варварска сган.

— Ти сигурно си бил войник, преди да станеш пълководец.

— Точно така, бях. Това е едно предимство, което човек като теб, Цезаре, никога няма да получи. Ти си се родил римски патриций и ти е съдено да станеш направо офицер. Но от мен да знаеш, че ако не се постараеш да бъдеш войник, преди да стигнеш до командването, никога няма да станеш истински пълководец. — Марий се наведе напред и се вгледа в някаква точка далеч отвъд Тригариума и зелените ливади на Ватиканското поле. — Най-добрите пълководци са почвали като прости войници. Вземи например Катон Цензор. Когато ти дойде времето да се запишеш за кадет, никога не стой най-отзад да си предлагаш услугите на началника. Заставай в предните редици и се бий ! Забрави, че си благородник! Всеки път, когато армията ти влиза в сражение, ще се превръщаш в редови легионер. Ако началникът ти възрази и пожелае да яхнеш кон и да му носиш заповедите наляво и надясно, ти ще му кажеш, че предпочиташ да се биеш. Той ще те остави, защото подобни думи трудно ще чуе от устата на събратята ти. Винаги трябва да се биеш като останалите войници, Цезаре. Как иначе, когато ти дойде времето сам да командваш, ще знаеш какво изтърпяват войниците от предните редици? Как ще познаеш кое ще ги изплаши, кое ще ги обезкуражи или напротив, кое ще им вдъхне повече сила и решителност? Но се сещам и друго, момче!

— Какво? — попита го нетърпеливо Цезар, който със затаен дъх попиваше всяка дума, излязла от устата на Марий.

— Че е време да си вървим вкъщи! — засмя се Марий. Когато обаче видя леденото изражение на Цезар, се сепна. — Хайде сега, да не се сърдиш, малкият? — сопна се той на племенника си, който не само не бе приел шегичката му, но се беше ядосал.

— Да не си посмял да се подиграваш с мен, когато говорим за толкова важни неща! — закани му се момчето със същия благ и спокоен глас, с който Сула караше враговете си да треперят от страх. — Казвам ти го напълно сериозно, Гай Марий! Не съм дошъл да се забавлявам с приказките ти! Искам да знам всичко, на което можеш да ме научиш, преди да съм се записал кадет в армията. Ако зная всичко, което ти знаеш за войната, то ще мога веднага да го приложа в действие и да науча други неща. Аз никога няма да престана да се уча! Затова престани с глупавите си шеги и свикни да гледаш на мен като на голям мъж!

— Но ти не си голям мъж — опита се да го успокои Марий, който усещаше, че се е изпуснал, но нямаше представа как да постъпи.

— Когато става дума за учене, аз съм много повече мъж от всички, които познавам! Включително и от теб!

Малкият Цезар беше повишил тон и неколцина други плувци се обърнаха към тях. Колкото и да се беше ядосал обаче, той си оставаше син на майка си и бързо се овладя; хвърли бърз поглед на съседите и скочи на крака.

— Когато леля Юлия ме третира като малко дете, нямам нищо против — продължи той с по-спокоен тон. — Но когато ти, Гай Марий, се държиш с мен като с малко дете, тогава го приемам за смъртна обида! Казвам ти го откровено, никак не одобрявам подобни шегички! — Цезар му подаде ръка и му помогна да се изправи. — Да вървим. Днес много ми дойде от теб.

Марий го последва и без думичка да обели, се запъти към дома си.

Което се оказа добра идея, защото когато почукаха на вратата, вътре вече ги чакаше Юлия, видимо разтревожена и със следи от сълзи по лицето.

— О, Гай Марий, случило се е нещо ужасно! — посрещна тя мъжа си, забравяйки, че болният не бива да бъде плашен излишно; дори и инвалид Марий оставаше единствената здрава опора, на която разчиташе Юлия.

— Какво по-точно, меум мел ?

— Малкият Марий! — възкликна Юлия, но като видя очите му, бързо добави: — Не, не е мъртъв, любов моя! Нито е ранен! Съжалявам, съжалявам! Не трябваше така да те посрещам, кой знае какво си си помислил. Не зная как да ти обясня!

— Тогава седни и се опитай малко да се успокоиш. Аз ще се разположа от едната ти страна, Гай Юлий — от другата, а ти ще ни разправиш дума по дума, без да бързаш и без да нервничиш и без да плюеш като фонтана в градината.