Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

Всички останали се скупчиха край ръба на скалата и с пребледнели лица се увериха, че на малкия наистина нищо му няма. Едва след това последваха примера му (между другото Цезар през цялото време запазваше по-голямо самообладание от тях) и се надвесиха над пропастта да видят разкъсаните трупове на двата коня. До тях лежеше и Публий Клавдий Пулхер. Всички се умълчаха с надеждата отдолу да се чуят викове за помощ. Но им отговори само шепотът на вятъра. Нищо не помръдваше в краката им.

— Хей, ти, я ела при мен! — чу се гласът на Луций Декумий, който подхвана Цезар за рамото и властнически го издърпа далеч от ръба. Клекна на земята и трескаво заопипва тялото на момчето от страх да не си е счупил нещо. — Защо го направи? — прошепна му той на ухото, така че само Цезар да го чуе.

— Трябваше да изглежда по-убедително — отговори му също тъй безмълвно Цезар. — За миг дори ми се стори, че конят ще се задържи на скалата. Трябваше да бъдем сигурни. Знаех, че няма да ми стане нищо.

— А откъде изобщо знаеше какво смятам да правя? Та ти дори не гледаше в моята посока!

Малкият Цезар въздъхна отчаяно.

— Ех, Луций Декумий! Добре те познавам! И много добре знам защо Марий се сети тъкмо за теб, преди да тръгнем. Да си призная, не ме интересува какво ще стане с братовчед ми, но не мога да позволя на Гай Марий да се опозори пред цял Рим. Ще се опозорим и ние, Юлиите. Едно е само да се носят слухове, друго е да има жив свидетел.

Луций Декумий притисна лице о златните къдрици на момчето и затвори очи в още по-голямо отчаяние от неговото.

— Но ти рискува живота си!

— Ти за живота ми не се тревожи! Знам как да си го пазя. Когато го оставя да ме напусне, значи не съм знаел повече за какво да го използвам.

Цезар се отскубна от прегръдката на Луций Декумий и отиде да види как се чувства Гай Марий.

Объркан и смутен, Луций Корнелий Цина наля две чаши вино веднага щом двамата с Гай Марий се прибраха в палатката на командващия в лагера. Луций Декумий бе отвел малкия Цезар да ловят риба във водите на Анио, а останалите от групата си търсеха помощници да съберат останките на Публий Клавдий Пулхер и да му устроят погребение.

— Не крия, че инцидентът се оказа крайно навременен, що се отнася до мен и до сина ми — отбеляза със завидно безочие Марий, докато отпиваше от виното си. — Без Публий Клавдий като свидетел делото просто отпада.

— Това беше нещастен случай — сякаш се опитваше сам да се убеди Цина. — Не можеше да е друго, освен нещастен случай!

— Със сигурност не би могло да бъде нещо друго. Та аз едва не изгубих племенника си! Той ми е по-скъп дори от родния ми син.

— Не мислех, че има надежда момчето да се спаси.

— Аз пък мисля, че самото то е въплъщение на надеждата — рече философски чичото. — Ще трябва отсега да го наглеждам, че току-виж ме засенчил.

— О, богове, каква бъркотия! — държеше се за главата Цина.

— Признавам, че не е добро начало за нечия кариера на пълководец — съгласи се Марий.

— Със сигурност ще се справя по-добре от Луций Катон!

Старият воин се усмихна.

— Обратното би ти било трудно, дори да искаш! Но да не си кривя душата, Луций Корнелий, за мен ти си обещаващ главнокомандващ. И съм ти изключително признателен за разбирането и търпението, които прояви. Изключително признателен! — наблегна той.

Някъде в дъното на съзнанието си Цина, като че ли чу звъна на много монети; или може би това бяха каскадите на Анио, където онова невероятно момче безгрижно ловеше риба?

— Кой е най-важният дълг за нас, Гай Марий? — внезапно попита той.

— Нашият най-важен дълг, Луций Корнелий, е дългът пред семейството.

— Не е ли към Рим?

— Че какво е Рим, ако не всички римски семейства, взети заедно?

— Да… Да, предполагам, че си прав. И онези от нас, които са наследили или са си извоювали правото да управляват, правят всичко възможно, за да предадат това си право на потомците, нали?

— Точно така — съгласи се Гай Марий.

Абсолво — латинският термин, използван, за да се признае публично призованият пред съда за оправдан.

Авгур — свещенослужител, чиито функции се изразяват не толкова в това, сам да предсказва бъдещето, колкото да осигури всичко необходимо за гадателствата, извършвани от други. Всички авгури, дванайсет на брой — шестима патриции и шестима плебеи — образуват колегията на авгурите. До минаването на предложения през 104 г. пр.Хр. от Гней Домиций Ахенобарб лекс Домициа де сацердоциис авгурите са се избирали единствено от членовете на колегията. Според новия закон обаче започват да се избират публично от народа. Авгурът нито предсказва бъдещето, нито провежда авгуриите по своя воля. Задачата му се състои в това да провери дали предметите или знаците, по които се извършва гадаенето независимо дали става въпрос за започване на война, свикване на събрание, приемане на закон или каквито и да било други държавни дела, — са получили одобрението на боговете. Понеже е съществувал наръчник, по който точно да се определят знаците, представляващи знамения, човек не е трябвало задължително да притежава способности на медиум, за да бъде избран за авгур. Дори напротив, в Рим винаги се е гледало с недоверие на хората, твърдящи, че притежават свръхестествени способности, и се е държало всичко да бъде „по книга“. Авгурът е носил тога трабея (вж. статия), а в ръцете си е държал специална пръчка, наречена литуус.