Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

Консулството ми се полагаше по право още преди години. Разбира се, ако бях станал претор също преди години. И ако не беше пустият му Принцепс Сенатус да ми сложи прът в колелата. Но и той го стори не сам, а със съдействието на конниците, които на стада се влачат по петите му и блеят като агънца, когато ги погали по главиците. Не е трудно думите ми да се разтълкуват като все по-засилваща се омраза спрямо конническото съсловие. Не би ли било добре, питам се аз, веднъж завинаги да принудиш всички конници в Рим да заиграят по свирката ти? Ще заиграят, та свят ще им се завие, така да знаеш, Публий Рутилий! Ако ще и заради това, което направиха на теб.

Но да се върна на Помпей Страбон. От известно време насам той не е престанал да говори в Рим как се бил покрил със слава от главата до петите. Според мен обаче, ако изобщо може да се говори за славни деяния на римляните в Пиценум, тях ги е извършил не Помпей, а Публий Сулпиций, който му доведе подкрепления от Италийска Галия и нанесе тежко поражение на пиценците и пелигните, при това много преди да се е присъединил с войската на Помпей. Докато Сулпиций, а и всички ние се биехме, нашият кривоглед приятел (смъртта да го стигне!) си прекара цялото лято като на почивка в слънчевия Фирмум Пиценум. Когато най-после успя да се измъкне от обсадата, Помпей Страбон до такава степен се възгордя, че ако го слушаш, би останал с впечатлението, че с голи ръце е преборил цялата армия на Тит Лафрений. А Тит Лафрений не беше преборен, а заклан на бойното поле заедно с множество свои сънародници. За Публий Сулпиций (който е свършил повечето работа) дори не се споменава. И сякаш това му се струваше недостатъчно, протежетата на Помпей Страбон в Рим искат да изкарат победата му много по-важна и решителна от тези на Гай Марий срещу маруцините и марсите.

Тъй или иначе, войната е започнала да се обръща в наша полза. Толкова често ми го повтаря вътрешният ми глас, че не може да не е вярно.

Сигурен съм, ще е излишно да ти пиша с подробности за законопроекта на Луций Юлий Цезар, който възнамерява от декември да даде римско гражданство на половин Италия. Когато преди няколко часа съобщих на Принцепс Сенатус за намеренията на консула, предполагах, че новината ще го накара да излезе извън кожата си, вместо това той изглежда по-скоро доволен. Според него идеята за даряването на римско гражданство на Етрурия и Умбрия била по принцип много добра, единствено трябвало да я ограничим твърдо извън пределите на въстаналите земи. Изглежда, че двете области го тревожат и подобно на Цезар той се надява с даването им право на глас да ги лишим от всякакъв мотив за враждебност към Рим. Колкото и да се опитвах, не можах да го убедя, че законът на Юлий ще бъде само началото на един необратим процес; че съвсем скоро всички жители на Италия ще придобият гражданство, независимо дали са убивали римляни или не. Питам те и теб, Публий Рутилий, за какво се бихме досега?

Очаквам бързо отговор, нека ми обясниш как да се оправям с момичетата.“

Сула пъхна писмото си до Рутилий Руф в общия пакет, който Принцепс Сенатус изпрати по доверен куриер в Смирна. Това означаваше, че в най-добрия случай приятелят им ще го получи до един месец и ако отговорът му дойде със същия куриер, на свой ред ще се забави толкова.

В действителност Сула получи чаканата от Рутилий Руф вест в края на ноември. Самият той още се намираше в Кампания, където бдеше над здравето на консула Луций Цезар. Междувременно подлизурковците в Сената бяха удостоили консула с правото на триумф за победата си над Мутил при Ацера. Това, че самнитите се бяха върнали кажи-речи заедно с римляните под стените на Ацера и че враждебните действия се бяха подновили със същата сила, беше подробност, която назначените отци предпочетоха да не взимат под внимание. При приемането на решението за триумфа Сенатът се позова на факта, че след битката при Ацера Луций Цезар бил обявен на бойното поле за император от войниците си. Когато Помпей Страбон научи за триумфа, протежетата му вдигнаха такава врява, че Сенатът трябваше да му гласува и на него триумф. „Докъде още можем да паднем? — питаше се през цялото време Сула. — Един римлянин никога не е можел да чества триумф за победа над италийци.“

Колкото и да го удостояваха с почести, Луций Цезар не беше човекът, който би им обърнал внимание. Когато Сула го попита как смята да организира триумфалното си шествие, той просто го изгледа изненадано и отбеляза, че щом нямало плячка, нямало и нужда от особена организация.