Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част II - Разривът)

Силон надигна ръка и дръжката на меча застана малко над височината на рамото му.

— За Друз — повтори той и удари Цепион с все сила. Някаква едра кост изскочи от тялото на римлянина и поряза бузата на стоящия наблизо Фравк. Острието бе разсякло вени, артерии и нерви и кръвта от раната бликна като от фонтан. Но Цепион не се свлече на земята, а и Силон още не беше свършил с убийството му. Мръдна половин крачка назад, надигна за втори път меча и с все сила го стовари този път от другата страна на Цепионовия врат. Чак сега римлянинът падна назад, преди Силон да е нанесъл третия удар, с който отсече главата му напълно. Скатон се наведе да я вземе от земята и я набучи на върха на копието си. Когато Силон яхна отново коня си, Скатон му подаде копието с отрязаната глава. Цялата армия на марсите потегли надолу по пътя към Вия Валерия. Главата на Цепион щеше да й служи вместо знаме.

Тялото на убития римски легат остана да се въргаля недалеч от труповете на изкланите му легиони; територията се водеше по право римска, нека римляните разчистват остатъците от погрома. По-важно бе този път марсите да се изтеглят, преди Гай Марий да е научил за случилото се. Историята, която Силон бе разказал на Цепион на идване — как Гай Марий бил обкръжен от десет легиона италийци, — беше чиста измислица. Марсът просто искаше да види как Цепион ще реагира. По пътя той все пак се сети за робите с децата и прати хора да ги вземат заедно с магарето. Както се бе зарекъл, „златото“ оставаше за спомен на римляните. Когато след време римляните го намериха в палатката на пълководеца, всички единодушно решиха, че става дума за Златото на Толоза, и започнаха да гадаят къде ли е останалата част. Трябваше да дойде Мамерк от Рим, за да поизчегърта повърхността на слитъците и да убеди всички в странната история, която бе разказал на съгражданите си.

Защото Силон беше счел за нужно да уведоми някой свой познат римлянин какво точно се е случило с Цепион. И то не за да се хвали, а да се знае, че Друз е бил отмъстен. Затова бе пратил писмо на брат му Мамерк.

„Квинт Сервилий Цепион е мъртъв. Вчера го отведох заедно с цялата му армия в клопка по пътя между Карсеоли и Сублаквеум. С измама го изведох далеч от лагера във Вария — бях му казал, че съм избягал от родината си и му нося цялата хазна на марсите. За целта водех със себе си магаре, натоварено с оловни слитъци, покрити с тънък пласт злато. Знаеш коя е неизлечимата слабост на Сервилий Цепионите! Трябва ти само малко злато и те вече са в ръцете ти.

Никой от войниците в двата Цепионови легиона не остана жив. Самият Цепион бе заловен, за да мога лично да отнема живота му. Отрязах главата му и я отнесох набучена на копие като знаме пред армията ми. В името на Друз. Да, в името на Друз, Мамерк Емилий. А също и в името на Цепионовите деца, които ще наследят Златото на Толоза. Нека червенокосото кукувиче в гнездото на Сервилиите получи лъвския пай от съкровището на галите. Това ще е най-справедливото наказание за злосторниците. Ако Цепион бе доживял мига, в който децата му ще навършат пълнолетие, той със сигурност щеше да ги лиши от наследство. Сега те ще получат всичко, което им се полага. Щастлив съм, че извърших това достойно дело в името на Друз, защото самият той щеше много да се радва. Нека споменът за Друз не увяхва в паметта на почтените хора — римляни и италийци.“

И понеже в това омразно на боговете семейство нещастията продължаваха да се трупат едно връз друго, писмото от Силон пристигна в Рим броени часове, след като Корнелия Сципионида бе получила удар и умряла. Мамерк беше изправен пред неразрешим проблем. Със смъртта на майка му Корнелия и на Квинт Сервилий Цепион и последните надежди някой ден шестте деца, живеещи в къщата на Друз, да отраснат в семейна среда, безвъзвратно отлетяха. По-кръгли сираци от тях трудно можеха да се намерят в цял Рим. От толкова много родители никой вече не беше между живите. След смъртта на любящата ги баба единственият им кръвен, роднина беше вуйчо им Мамерк.

Това означаваше най-малкото, че той ще трябва да ги приеме в собствената си къща, където да поеме възпитанието им; толкова много деца щяха да бъдат радост за семейството му и особено за мъничката му дъщеричка Емилия Лепида, която тепърва се учеше да ходи. През няколкото месеца, когато заместваше покойния Друз в дома му, Мамерк силно се беше привързал към децата, дори и към малкия Катон, който едновременно си спечели съчувствието му с твърдия си характер и симпатията му с непоколебимата си преданост към брат си Цепион. На Мамерк дори не му минаваше през ума, че нещо може да го възпре да отведе децата у дома си. Това нещо обаче се появи още щом организира всичко за погребението на майка си и се върна да говори с жена си. Те бяха женени от повече от пет години, а Мамерк продължаваше да е влюбен до уши в нея. Понеже сам разполагаше с колкото си иска пари, той си бе позволил лукса да се ожени по любов и избраницата му беше една от многобройните Клавдии, изпаднала подобно на родителите си в бедствено финансово състояние. Когато на отчаяната от живота Клавдия се предостави възможността да си хване богат мъж, тя дори не се замисли, преди да даде съгласието си. Но това не означаваше, че обича Мамерк. Още по-малко, че обича децата. Дори нейната дъщеря й досаждаше, заради което повечето време за нея се грижеха различни робини — бавачки, учейки я да получава всичко наготово и да не дава нищо в замяна.