Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

Есквилинският хълм не беше твърде удобен за разгръщане на военни маневри. Улиците, които тръгваха от Форум Есквилинум, бяха все тесни и криви, а където се отвореше празно пространство, веднага се намираше търговец да го задръсти със сергията или каруцата си. Самият пазар беше препълнен с продавачи и купувачи, с перачки и водоносци, с безделници и пиячи, които си проправяха път между волски коли, разменяха си любезности с чакащите магарета или се надвикваха с учителите, провеждащи уроците си зад някоя сергия. До Форум Есквилинум се стигаше по множество малки улички, но иначе той събираше в себе си две големи артерии — Кливус Субуранус, водещ към сърцето на Субура, и Викус Сабуци, който следваше югозападния склон на хълма и стигаше до работилниците и складовете, наредени около блатото Палус Церколие. Така или иначе, именно в тази част на града се проведе битката за Рим, само час след като Сула нахлу през градските порти.

Разбира се, самият пазар бе веднага разчистен. Там, където допреди малко човек не можеше да мине от народ и сергии, сега стоеше строен, цял легион слухтящи войници, които дебнеха откъде ще дойде опасността. Облечен в бойни доспехи, Сула беше яхнал мулето си и гордо се пъчеше встрани от знамето на консулския Втори легион. След като почакаха близо час, войниците най-сетне дочуха шум, който идеше от подножието на хълма и лека-полека заглушаваше гласовете на стълпилите се край площада зяпачи. Шумът ставаше все по-силен и отчетлив и скоро се разбра, че по улицата се придвижват разярени мъже, нетърпеливи да се сбият с някого.

Нахлуха почти едновременно от всички улици и улички, излизащи на Есквилинския Форум. Най-отпред вървяха хората от Сулпициевата „охрана“, следвани от множество роби и освобожденци, които Гай Марий и синът му бяха успели да съберат за отпор, до голяма степен благодарение на Луций Декумий и останалите членове на римските колегии на кръстопътищата. Щом забелязаха правите редици на римските легионери, щом сребърните щандарти заблестяха в очите им, нападателите замръзнаха по местата си. Зад консула стоеше мирно цял отряд от тръбачи и барабанчици, които напълно невъзмутимо — или така поне изглеждаше — чакаха заповедите на своя началник.

— Тръбата да засвири, мечове в ръка, щитове пред гърди! — обърна се към легиона си Сула, както винаги ледено спокоен.

От всички тръбачи един-единствен надигна инструмента пред устата си, но щом звуците на бойния сигнал прокънтяха из площада, мигом им отговори звънтенето на няколко хиляди доспехи. Легионерите извадиха оръжията си, а щитовете на най-предната редица сякаш се сляха в непробиваема стена от желязо.

— Барабаните да забият. Редиците да се стегнат. Очакваме атака.

Гласът на Сула отекна из целия площад — до такава степен се бяха смълчали всички.

Барабаните заиграха в смразяващ ритъм и ударите на палките започнаха да се набиват като с чук в ушите на тълпата. Гладиаторската паплач, скупчила се срещу легионерите, навярно по-малко би се уплашила, ако насреща й излезеше орда крещящи варвари, но равномерното биене на барабаните беше способно да пропъди и последните капчици смелост в душата на Сулпициевите разбойници.

По едно време тълпата изведнъж се разтвори и най-отпред се показа Гай Марий, с меч в ръка, с шлем над очите, с аленочервено наметало около врата — дрехата на римските пълководци. До него стоеше Сулпиций, а зад двамата — младият Марий.

— Атака! — извика мощно Марий и от гърлото му се разнесе див крясък.

Хората му понечиха да се подчинят на заповедта, но пространството беше твърде тясно и нямаше как да се разгърнат с цялата си мощ. Колкото и да натискаха върху легионерите, така и не можаха да ги побутнат нито с крачка. Те ги гледаха с презрение и ги блъскаха на свой ред с щитовете си, без дори да посягат с мечовете.

— Тръбите да засвирят атака — нареди Сула и като се извъртя на седлото си, грабна сребърния орел на Втори легион.

След огромно усилие на волята и единствено за да угодят на своя пълководец — сега, когато дойде време да се прибегне до сила, никой от легионерите не желаеше да пролива кръв — войниците надигнаха мечове и отвърнаха на удара с удар.

При подобна ситуация не беше възможно да се разгръща каквато и да било военна тактика. На Форум Есквилинум въоръжени мъже отчаяно се опитваха да размахат мечовете си и да ударят врага пред себе си. След няколко минути на здраво блъскане Първа кохорта успя да си пробие път до Кливус Субуранус и Викус Сабуци, а Втора веднага я последва. През Есквилинската порта се понесоха една след друга и останалите осем, всяка от които напрягаше докрай мишци, за да изтласка встрани Мариевите доброволци, без да се стига до кръвопролитие. Сула, все така яхнал мулето си, се озърташе дали не може с нещо да помогне, но нямаше кой знае с какво. Предимството му на пълководец се изразяваше в това, че единствен от всички сражаващи се можеше да погледне над главите на войниците и съгражданите си и това, което видя, бе яростната съпротива на жителите от квартала. От прозорците на околните сгради смелите есквилинци неуморно замеряха маршируващите войници с глинени гърнета, дървени дъски, домашна покъщнина или тухли. Той си спомни годините, когато сам бе живял в средите на градската беднотия, и можеше да си обясни какво ги подтиква към такава ярост. Със сигурност имаше такива, които за нищо на света не можеха да приемат нахлуването на легионите в града; но мнозина други просто използваха случая да замерят хората от улицата, без да се страхуват, че някой ще запомни физиономиите им.