Колийн Маккълоу - Венец от трева (Част III - Омразата)

— Знаеш ли дали планираното нападение срещу нас е било съгласувано с римския Сенат и народ?

— Доколкото се говорело в двореца на управителя, не, Велики.

— Не се и учудвам, щом имам насреща си човек като Маний Аквилий. Крушата не пада по-далеч от дървото, а всички знаем какъв беше баща му. Единственото, което кара да живеят тези хора, е жаждата за злато. За моето злато. — Червените му, месести устни се изкривиха в злобна усмивка, разкривайки големите му, пожълтели зъби. — Имам чувството, че и управителят на римската провинция е същият като Аквилий. Както и Квинт Опий от Киликия.

— Що се отнася до управителя на Киликия, царю, нещата стоят по-различно — позволи си да му възрази Пелопид. — Двамата заговорници се опитват да го заблудят с истинската цел на похода. Уж така щели да изкарат обратно войските ни от Кападокия. Доколкото разбирам, Квинт Опий бил от онези хора, които римляните наричат почтени.

Царят отново потъна в мълчание. „Друго си е, когато заплашват собствените ти граници — разсъждаваше Митридат. — Мислят си, че ще ме изтикат чак до източните краища на Понт; мислят си, че ще сложа без бой оръжието си и ще оставя някакви си самозвани управителчета да бродят из царството ми и да крадат. Да грабят страната, отгледала ме, когато избягах като малко дете; страната, която обичам повече от самия себе си. И за която ще направя всичко, та да управлява света.“

— Няма да успеят! — извика на глас царят, достатъчно силно, за да стресне повторно всички в залата.

Царедворците надигнаха глави да го чуят какво ще им нареди, но Митридат отново се умълча.

„Сега му е времето. Часът най-после удари и за мен — говореше си царят на Понт. — Придворните ми също чуха новините от Пергам, всеки от тях може сам да ги прецени. Да прецени римляните, да прецени и Рим. Ако сега се оставя на тези зажаднели за злато римски магистратчета, които се тупат по гърдите, че представлявали римския Сенат и народ и заплашват да нахлуят в царството ми, ако не ги спра, ще си спечеля презрението на всички свои поданици. Ще изгубя авторитета, благодарение на който и досега карам всички да тръпнат от страх. А тогава е сигурно, че някой от кръвните ми роднини ще сметне, че моментът е подходящ за смяна на владетеля на Понт. Някои от синовете ми вече са на възраст сами да управляват, всеки от тях ще разчита на фанатичната подкрепа на майка си, жадна за власт и разкош. А не бива да забравям и братовчедите си по бащина линия — Пелопид, Архелай, Неоптолем, Леонип. Ако си подвия опашката, както римляните се надяват да сторя, ще изгубя цялото си царство. Ще изгубя живота си. Следователно войната срещу Рим се оказва този път неизбежна. Не по мое желание, а вероятно не и по тяхно. Срещу себе си имам не самия Рим, а някакъв заговор от трима самозабравили се глупаци. Място за отстъпление няма. Ще се вдигна на война срещу Рим.“

Щом най-сетне взе съдбоносното решение, Митридат сякаш усети как камък пада от сърцето му, мисълта му се проясни. С блестящите си, широко ококорени очи напомняше на огромна златна жаба. Понт отиваше на война. Понт щеше да даде урок на самозабравилите се Аквилиевци и Касиевци. Понт щеше да владее цяла Римска Азия. А след това щеше да пресече Хелеспонта, за да нахлуе в Източна Македония. Егнациевият път чакаше понтийската армия да поеме на запад. Митридатовата флота щеше да мине през Проливите, щеше да завземе Егейско море и да се разпростре като огромно ветрило на запад. Един ден самата Италия щеше да бъде тъпкана от понтийските крака, а корабите щяха да акостират в пристанището на Остия. Царят на Понт щеше да стане цар на Рим. Царят на Понт щеше да се превърне в най-великия властелин на земята за цялата история на човечеството; щеше да затъмни дори спомена за Александър Македонски. Синовете му щяха да управляват далечни страни като Испания или Мавритания, дъщерите му щяха да се омъжат за царете на Армения, Нумидия или Далечна Галия. Всички съкровища на света щяха да принадлежат на неговия господар, всички красиви жени щяха да са негови и най-важното: негови щяха да са всички земи под небето! Едва сега се сети за зетя си Тигран и се усмихна снизходително. Нека Тигран управлява царството на партите, както се бяха разбрали предварително; нека ако може, разпростре царството си чак до Индия и мъглявите земи нататък.

Но царят така и не каза открито, че ще обяви война на Рим. Вместо това нареди:

— Повикайте ми Аристион!

Целият двор бе обхванат от ново напрежение. Велможите продължаваха да недоумяват какви мисли минават през ума на жабата върху обсипания с диаманти трон. Но каквото и да бе измислил царят, едно бе сигурно: той знаеше накъде да върви.