Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част I - Диктаторът)

— В какъв смисъл? — попита Варон.

— За повечето неща около себе си нехае… Включително за хората, които нарича свои легати или колеги, или каквото му хрумне според случая. Съмнявам се дори дали се вълнува от съдбата на Рим. Това, което тежи на душата му, не принадлежи на материалния свят. Пари, земи, дори политическа му кариера или общественото мнение това са все неща, които не го занимават особено. Не, Сула мисли за нещо друго.

— За какво? — попита пак Варон, смаян от самия факт, че самовлюбеният Помпей е забелязал нещо, което е убягнало от неговия поглед.

— Може би единствено за достойнството си — отговори Помпей.

Варон се замисли върху думите му. Може би приятелят му беше прав? Достойнството на римския гражданин и патриций! Това беше то, най-трудно осезаемата сред всички придобивки на римския благородник. Политическата тежест беше само дреха, мярка за влиянието му в обществото за способността му да въздейства на общественото мнение, на решенията в Сената и държавните институции.

Докато достойнството беше нещо друго. То беше изключително лично, дори интимно, но се отнасяше до всички страни на нечий обществен живот. И беше толкова трудно да се определи какво точно представлява. Оттам, разбира се, идваше и коренът на думата „дигнитас“… „Дигнитас“ означаваше най-напред способността на човек да прави впечатление на околните… А може би означаваше и слава? Достойнството събираше в себе си всичко, което правеше човека отделна личност и обществен водач. То включваше едновременно гордостта, почтеността, интелекта, делата, способностите, знанията, положението в обществото, мъжките му качества. Достойнството надживяваше човека, това беше единственият начин смъртният да победи смъртта. Да, това беше най-доброто обяснение. Достойнството представляваше триумфът на човек над тленната му физическа обвивка. Ако наистина нещо имаше стойност за Сула, това беше неговото достойнство. Беше се зарекъл, че ще победи Митридат. Беше се зарекъл, че ще се върне в Италия и ще получи възмездие. Беше се зарекъл да възстанови републиката в нейната традиционна форма. И след като веднъж се бе зарекъл, щеше да изпълни обещанието си. Не успееше ли, щеше да накърни собственото си достойнство; останеше ли той човек извън закона, продължеше ли римското гражданство да го третира с презрение и пренебрежение, Сула щеше да изгуби своето достойнство завинаги. Затова той се мъчеше да държи на думата си. Щеше да бъде доволен едва тогава, когато всяко дадено обещание се окажеше изпълнено. Дотогава Сула нямаше право на почивка.

— С тези думи — отбеляза Варон — ти направи на Сула най-големия комплимент, който един римлянин може да получи.

Сините очи на Помпей го изгледаха с недоумение.

— Как така?

— Искам да кажа — обясни търпеливо приятелят му, — че ми доказа защо Сула не може да изгуби. Той се сражава за нещо, което Карбон е неспособен дори да възприеме.

— О, да! — съгласи се Помпей.

Бяха наближили река Езис, в самото сърце на Помпеевата родина. Горделивият младеж от миналата година не беше изчезнал напълно, но се беше променил; Помпей беше пораснал. Подаръкът, който Сула му бе направил с конницата, го накара да се заинтересува от една нова страна на военното дело, която досега беше подминавал. Разбира се, това се дължеше на римското му съзнание. Римляните все още вярваха в пехотата и в известна степен бяха свикнали да смятат конницата по-скоро за украшение, отколкото за полезна част от армията. С други думи, предпочитаха да се оправят без нея. Варон например беше убеден, че римляните нямаше да създадат своя конница, ако нямаха враговете им.

Преди много време, когато Рим се управляваше от царете и после, в най-ранните години на републиката, конницата представляваше военният елит на града, предната редица на римската армия. Именно покрай конницата се бе създало конническото съсловие — Ордо Еквестер, както го бе наричал Гай Семпроний Гракх. Конете били изключително скъпи, твърде скъпи, за да си ги позволи човек. Оттам се създала държавната конница, с други думи, конница, поддържана за сметка на държавата.

Лека-полека с годините римската конница бе изчезнала от бойното поле, за да се запази само като термин от обществено-икономическите отношения. Конникът, независимо дали живее от поземленото си владение или от предприемачество, членуваше в Първата имуществена класа, сиреч сред най-богатите. Но за спомен от онези славни времена, когато бе съставлявал ударната сила римската армия, държавата и до ден-днешен се грижеше всеки от хиляда и осемстотинте най-видни конници да притежава своя „държавен“ кон.