Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част I - Диктаторът)

Сула потегли на север към Вейи, като остави на Офела само два легиона. Но и те бяха достатъчни да си свършат работата. За тяхно улеснение местността се оказа богата на вулканичен туф — онази необикновена скала, която можеше да се реже с нож като сирене, но се втвърдяваше, щом бъдеше изложена на въздух. Благодарение на удобния материал стената изникна като огромна гъба след дъжд и всеки ден ровът пред стените на Пренесте се разширяваше. Изровената пръст се скупчи на втори вал, между него и стените на града остана голяма зона, лишена от всякаква растителност, която да служи за прикритие. По планинския склон зад града дърветата също бяха отсечени, а обсаждащите не позволяваха градът да се снабдява с храна и с фураж.

Офела знаеше как да се справя с подобни задачи. Тъй като го смятаха за несигурен съюзник, обсадата на Пренесте му даваше възможност да докаже противното. Самите войници също не бяха много сигурни: единият легион бяха изменниците, дезертирали при Сакрипорт, другите бяха от бившата армия на Сцииион Азиаген. Тяхната вярност също трябваше да бъде изпитана. Лека-полека огромният ров, който отделяше обсадения Пренесте от света, доказваше до каква степен Сула може да разчита на новите си легиони. Младежите работеха с ръчните си инструменти, понякога дори с голи ръце. Но бяха над десет хиляди чифта ръце, при това снабдени с качествени инструменти и под командването на опитни центуриони, които показваха на неопитните тайните на строителното изкуство. Да организира подобно начинание се оказа сравнително лесно за Офела, който притежаваше типично римското чувство за ред и методичност в работата.

Два месеца бяха достатъчни стената и ровът да бъдат завършени. Те бяха дълги повече от дванайсет километра и пресичаха на две места Лабиканския и Пренестинския път. Така отсечката между Тускул и Бола ставаше неизползваема. Римските конници и сенатори, чиито имения бяха станали недостъпни, с мрачни лица изчакваха обсадата да бъде вдигната… и проклинаха младия Гай Марий. От друга страна, дребните собственици се радваха на купищата каменни блокове, използвани за строежа на стената. Когато градът се предадеше и обсадата се вдигнеше, местните жители щяха да разполагат с материали за строеж.

Колкото до Сула, щом стигна във Вейи, даде два от петте легиона на Публий Сервилий Вация. Вация пое командването им и потегли за крайбрежието на Етрурия, докато Сула и Долабела Старши поведоха другите три по Касиевия път към град Клузий. Идваше месец май и Сула беше изключително доволен от напредъка на войските си. Ако Метел Пий и неговите единайсет легиона се справеха успешно със ситуацията, имаше възможност още тази есен Сула да се превърне в пълновластен господар на цяла Италия.

Но как всъщност се справяше Метел Пий със своята голяма армия? Сула знаеше малко за похода, но вярваше на този свой най-предан поддръжник. Беше любопитен да разбере ще успее ли Помпей Велики да се справи със своите задачи. Сула нарочно бе връчил командването на по-голямата част от армията си на Метел, оставяйки на Помпей петхилядната конница, която така или иначе не можеше да бъде използвана в планинските части на Централна Италия.

Метел Пий се бе насочил към Адриатическото крайбрежие начело на своите два легиона (под командването на легата му Варон Лукул), шестте легиона — дезертьори на Сципион Азиаген, трите легиона, които Помпей смяташе за свои, и петхилядната конница на Помпей.

Разбира се, Варон Сабинянина пътуваше заедно със своя приятел Помпей, за да се вслушва в оплакванията му и да ги записва.

— Трябва да подобря отношенията си с Крас — сподели Помпей пред него, докато яздеха към Пицена. — Метел Пий и Варон Лукул може да се каже, че ми допадат. Но Крас е голям темерут, а струва повече от всички останали. Трябва да го привлека на моя страна.

Варон беше яхнал малко жребче, та да гледа от ниското Помпей на неговия огромен бял „държавен кон“.

— Започвам да си мисля, че зимните месеци, прекарани в лагера на Сула, са те научили на нещо — отбеляза Варон. — Досега не съм те чувал да искаш да спечелиш, когото и да било на своя страна… С изключение на Сула, естествено.

— Да, понаучих се — призна великодушно приятелят му. Красивите му бели зъби блеснаха в широка усмивка. — Хайде сега, Вароне! Знам, че скоро ще се превърна в най-ценния съюзник на Сула, но не ми е трудно да проумея, че той се нуждае и от други приятели. Макар че може би си прав. За пръв път се подчинявам на друг началник, освен на баща си. Мисля, че баща ми беше велик воин, но не го беше грижа за нищо, което се случва далеч от родните му земи. Сула е нещо различно.