Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част I - Диктаторът)

И така, към края на месец декември, избирателите се събраха по центурии на Марсово поле, в местността, наречена Кошарите, и гласуваха. Гай Марий Младши бе избран за първи консул, а Гней Папирий Карбон — за втори. Самият факт, че младият Марий спечели много по-голяма поддръжка от Карбон, беше достатъчно доказателство за страховете, съмненията и най-накрая дълбокото отчаяние, обзело римските граждани. И все пак, докато гласуваха, мнозина от тях искрено вярваха, че нещо от гения на Гай Марий трябва да е било наследено от сина му; че има голяма вероятност малкият Марий да победи Сула.

В едно отношение поне резултатите от изборите се оказаха изключително полезни: набирането на нови войници особено в Етрурия и Умбрия, се ускори. Синовете и внуците на Гай — Мариевите клиенти се редяха на огромни опашки, само и само да влязат в списъците на доброволците. Сякаш камък беше паднал от сърцето им, всички се изпълваха с ново самочувствие. И когато младият консул посети бащините си владения, навсякъде го посрещаха като спасител.

На първи януари, деня на встъпването в длъжност на консулите, Рим се изпълни с празнично настроение и хората излязоха да видят новите избраници. Имаше защо. Младият Марий заразяваше народа с приповдигнатия си дух, сияещото му от щастие и гордост лице докара сълзи на радост по лицата на мнозина. Новия консул не само излъчваше величие, но непрестанно се усмихваше и махаше на многобройните си познати сред тълпата. Всички отрано знаеха къде ще застане майка му да наблюдава церемонията (под навъсения бюст на покойния си съпруг близо до рострата), затова и всички видяха как новият консул се отделя от мястото си в тържественото шествие, приближава се до Юлия, целува я по ръцете и устата и отдава чест на статуята на баща си.

„Навярно — разсъждаваше Карбон — на римския народ му се искаше в такъв критичен миг да се уповава на младостта. Минаха години, откакто за последен път новоизбраният римски консул беше посрещан с такъв ентусиазъм от съгражданите си. Моля се на боговете римляните да не съжаляват за прибързаното решение! Досега младият Марий не се бе показал твърде достоен за поста; мислеше, че всичко ще се нареди от само себе си, че няма да му се наложи с пот на челото да постига своите успехи, че всички битки са спечелени предварително.“

Предзнаменованията не бяха добри, макар двамината новоизбрани консули да не бяха станали свидетели на нещо необичайно по време на нощното си бдение на Капитолия. Това, което тревожеше Карбон, бе едно потискащо отсъствие: там, на върха, където в продължение на пет столетия се бе издигал величественият храм на Юпитер, сега имаше само някакви овъглени руини. Предната година, на шестия ден от месец квинктил, във вътрешността на големия храм бе избухнал пожар, който бе горял цели седем дни. Накрая не бе останало нищо. Абсолютно нищо. Храмът беше толкова стар, че само подът му беше от камък. Тежките капители на дорийските колони бяха дървени, също и стените, гредите, вътрешната облицовка… Размерите и здравината на конструкцията, необичайните и скъпи бои, с които бе изписан, величествените фрески и многото злато бяха лъгали окото в продължение на векове, убеждавайки римляните, че са построили достоен дом на своя покровител, който не биваше да живее другаде, освен на Капитолийския хълм. За разлика от гръцкия Зевс, който бе избрал за свой дом непристъпния Олимп, римският Юпитер нямаше право да стои далеч от смъртните.

Когато пожарът стихна, жреците обиколиха мястото и се заеха да разкриват една след друга страшните гледки. От огромната теракотена статуя на божеството, изработена от етруския скулптор Вулка още по време на царуването на Тарквиний Горди, не бе останала и следа. Статуите от слонова кост, изобразяващи съпругата на Юпитер Юнона и дъщеря му Минерва, също бяха изчезнали. Бяха се стопили в небитието и старите своенравни обитатели на светилището — Термин и Ювента, които упорито бяха отказвали да си вървят по времето, когато цар Тарквиний се захващаше да строи храма на Юпитер Оптимус Максимус. Бяха изчезнали старите колкото света таблици със законите, също както сибилинските книги и много други пророчески документи, на които Рим винаги се беше уповавал във време на опасност и криза. Неизброими златни и сребърни съкровища се бяха разтопили от горещината, сред които и статуята на Виктория, изработена от масивно злато и подарена на града от Хиерон Сиракузки след битката при Тразимена. Беше се повредила и другата статуя на Виктория — от позлатен бронз, на която богинята на победата бе яхнала бойна колесница, теглена от два коня. Събраните метални парчета бяха предадени на ковачите за обработка, но кюлчетата, които майсторите бяха отсекли (и които бяха пратени на съхранение в хазната под храма на Сатурн в очакване на деня, когато нови майстори ще се заемат с ваенето на скулптури), не можеха да заменят творенията на безсмъртни майстори като Праксител и Мирон, Стронгилий и Поликлет, Скопас и Лизип. Изкуството и историята бяха изгорели ведно с дома на Юпитер.