Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част I - Диктаторът)

Това бяха думи на мъдрия и препатил родител. Марий обаче не беше мъдър, нито препатил, нито имаше деца. Вместо да омекне, изражението му още повече се напрегна. Понечи да отговори, но Цезар отново го изпревари:

— Е, майко, както леля Юлия казва, ти познаваш най-добре от всички ни Сула. Какво мислиш по въпроса?

Аврелия леко се смути, понеже не искаше да споделя с никого подробностите от последната си среща със Сула: онова ужасно, незабравимо свиждане в лагера.

— Вярно е, добре познавам Сула. Дори го видях преди няколко месеца, както всички знаете. Но навремето аз бях просто последният човек, когото той виждаше, преди да замине, и първият — когато се връщаше. Между тези заминавания и тези завръщания почти не съм имала случай да общувам с него. Това си беше негова приумица. По душа той е актьор. Не може да живее без някаква драма край себе си. Винаги знаеше как да превърне един непринуден разговор в извор на недоразумения и многозначителни жестове. Затова избираше да ме вижда все в някакви важни за него моменти. Така придаваше повече смисъл на моето присъствие в живота си. Вместо да дойде на гости у една роднина, с която да обсъжда относително несериозни теми, той винаги превръщаше нашите срещи в сърцераздирателни раздели и събирания. Мисля, няма да излъжа, ако кажа, че търсеше в мен предзнаменования.

Цезар й се усмихна.

— Ти не отговори на въпроса ми, майко.

— Не, не отговорих — отвърна му Аврелия, без да се притеснява. — Но сега ще ти стане ясно. — Тя погледна към племенника си. — Това, което трябва да знаеш, е, че веднъж приел консулската длъжност в името на Римския сенат и народ, ти ще се превърнеш в ново знамение за Сула. Защото у теб живее частица от баща ти, а това ще подтикне Сула да разиграе поредната велика драма. За него борбата за надмощие в римската политика ще придобие характера на лична трагедия. А всичко това едва ли ще бъде утеха за майка ти, племеннико. Заради нея се откажи, докато е време! Ти пак ще можеш да се опълчиш на Сула, но като обикновен римски офицер.

— А ти какво мислиш? — обърна се Марий към Цезар.

— Какво мисля ли… Давай смело, братовчеде. Нека бъдеш най-младият римски консул.

— Лия?

Тя се спогледа смутено с леля си Юлия, преди да отговори.

— Моля те, братовчеде, недей!

— Ю-Ю?

— Съгласна съм със сестра си.

— А ти, жено?

— Трябва да следваш своята съдба.

— Строфанте?

Старият слуга въздъхна.

— Господарю, недей!

Марий кимна в знак, че е приел думите на всеки, седна отново на стола си и прокара ръка по високата му облегалка. Присви устни в нервна гримаса и шумно изсумтя.

— Е, не мисля, че ме изненадахте. Жените и слугата ми предлагат да се откажа. Не искат да се захващам с работа, която не е за мен и която може да застраши живота ми. Може би леля ми се опитва да ми внуши, че по този начин заплашвам и честта си. Жена ми ме съветва да оставя всичко на съдбата — но дали аз съм сред нейните любимци? А братовчед ми е на мнение да рискувам.

Марий се изправи на крака.

— Ще устоя на обещанието си пред Гней Папирий Карбон и Марк Юний Брут. Ако Марк Перперна е съгласен да ме запише в Сената, а Сенатът гарантира да прокара нужните закони, ще се обявя за кандидат за консулския пост.

— Но така и не пожела да обясниш защо — напомни му Аврелия.

— Мислех, че е очевидно. Рим е в отчаяно положение. Карбон не може да си намери достоен колега. Къде да го потърси? В сина на Гай Марий. Рим ме обича! Рим се нуждае от мен! Ето защо — обясни младежът.

Само най-старият, най-преданият роб би посмял да изрече на глас пред господаря си думите, с които Строфант отвърна на Марий. При това говореше не толкова заради разтревожената майка, колкото заради покойния му баща:

— Рим обича баща ти, господарю. Рим се обръща към теб, защото си син на баща си. Но Рим не те познава, не знае друго за теб, освен че си син на човека, който спаси града от германите, който спечели първите победи срещу италийците и бе избран седем пъти за консул. Ако станеш сега консул, то ще е само заради спомена за баща ти, не заради теб самия.

Младият Марий обичаше Строфант, както робът добре знаеше; затова и възприе думите му благосклонно, дори добронамерено. Когато Строфант замълча, Марий му отвърна кратко и ясно:

— Знам. От мен зависи да докажа на Рим, че синът на Гай Марий е не по-малко достоен от него.

Цезар сведе поглед и не каза нищо. „Защо — питаше се той — онзи луд старец не връчи някому другиму лената и апекса на Юпитеровия жрец? Аз бих могъл да се справя. Но младият Марий няма да успее.“