Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част I - Диктаторът)

Сула се наведе и посегна към малки кожен мях, в който носеше киселото си розово винце. Вдигна го над главата си и насочи струйката в беззъбата си уста, без нито една капка да падне на лицето му.

— Филип ще откаже — предположи Метел Пий.

— Няма — увери го Сула. — Ще го изкуши с това, че ще бъде пълновластен господар на областта, ще отговаря за цялото снабдяване, а и сардинските разбойници ще го приемат като свой човек. В сравнение с него всеки от тях е като невинно агънце.

Мрачни съмнения обземаха Крас. Той тихичко изръмжа, но нищо не каза.

— Май се чудиш ти какво ще правиш, щом като я няма войската ти?

— Нещо подобно — съгласи се предпазливо Крас.

— Ти би могъл да ми бъдеш от голяма полза — подхвърли му Сула.

— Как?

Майка ти и жена ти произхождат от видни сабински фамилии. Защо не отидеш в Реате, за да набираш войници за мен? Ще започнеш със сабините, сетне ще се прехвърлиш и сред марсите. — Сула се протегна и го потупа по ръката. — Повярвай ми, Марк Лициний, другата пролет ще има много работа на бойното поле за теб. А ти ще командваш добри войници, може би не римляни, но все пак италийци.

— Това е добре — кимна Крас. — Съгласен съм.

— Ех, да можеше всичко да се урежда толкова лесно и толкова добре! — възкликна Сула и отново посегна към меха с виното.

Двамата му спътници се спогледаха над наведената глава с изкуствените къдрици; колкото и да се оправдаваше вас сърбежа си Сула, очевидно бе, че и без да го мъчи лицето малко време издържа без вино. По време на мъчителните си лутания из дебрите на физическите страдания, той бе прихванал нова болест — беше се пристрастил към своето единствено лекарство. Но дали го съзнаваше? Може би не?

Ако бяха намерили смелост да попитат, Сула с готовност щеше да им отговори. Да, знаеше, че е пристрастен към виното. Хляба, меда, плодовете и сладкишите, всички тези забранени неща Сула и без това не обичаше. Лекарите в Едепс бяха прави да отстранят излишните деликатеси от диетата му, в това той отдавна се беше убедил. Когато се бе обърнал за помощ към лекарите, знаеше, че умира. Най-напред се пристрасти към сладките неща и натрупа доста килограми, дори мулето отказваше да го носи на гърба си. После краката му започнаха да отмаляват, той престана да ги чувства, най-накрая се появиха болки, които не му позволяваха да спи през нощта. Сула започна да пие в огромни количества тежко, подсладено вино, което го упояваше и му помагаше да заспи. После започна да се поти, да се задъхва и да слабее. Едва не се изгуби в дрехите си. Изпиваше мехове вода, но жаждата постоянно го мъчеше. И което бе най-ужасно — започна да недовижда.

Повечето от симптомите изчезнаха скоро след посещението му в Едеис. Сула вече бе престанал да се грижи за лицето си — онова красиво лице, което караше мъжете да се забравят, докато беше юноша, а жените — през целия му останал живот. Но това, от което не можа никога да се освободи, бе слабостта му към виното. Лекарите-жреци от Едепс отдадоха тази му страст на неизбежната човешка участ, но успяха да го убедят да изостави подсладените сортове и да свикне със сухите. Сула послуша съвета им и след известно време се научи да пие виното толкова кисело, че лицето му се разкривяваше в гримаса. Когато сърбежът временно минаваше, Сула можеше да ограничи донякъде пиенето, така че да запази ясна мисълта си. Дори се убеждаваше, че виното изостря сетивата му.

— Ще задържа Офела и Катилина при себе си — заяви той на Крас и Метел Пий и отново надигна меха. — Но Верес наистина отговаря на името си — по-лакома свиня не съм виждал през живота си. Мисля да го върна в Беневент, поне на първо време. Оттам ще организира доставките и ще пази тила ни.

Прасчо доволно се изкикоти:

— Няма да му е зле на момчето!

— Дори Крас си позволи да се усмихне.

— Ами какво ще правиш с Цетег? — попита той.

— Сега-засега ще задържа и Цетег. Той може да наглежда нещата в Кампания.

Малко преди войската му да прекоси река Волтурн близо до град Касилин, Сула прати шестима души да преговаряй с Гай Норбан, по-способния от двамата консули, които беше сложил Карбон. Норбан бе взел осем легиона със себе си и беше отишъл да защитава Капуа, но щом пратениците на Сула се появиха в лагера, той ги арестува, без да зачита правата им на парламентьори. След това изведе армията си на откритото поле в подножието на планината Тифата. Разгневен от незачитането на хората му, Сула са закани да научи Норбан на обноски. Разположи войските си по склоновете на планината и те се спуснаха като лавина над нищо неподозиращите Норбанови легиони. Победен още преди битката да е започнала, Норбан се прибра зад стените на града, престрои изплашените си войници и прати два легиона в Неапол да пазят пристанището за Карбон. След което се приготви за дълга обсада.