Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част I - Диктаторът)

Мулето, което яздеше, изрева и заклати глава в знак на съгласие. Заради страха си от сърбежа дори и в този случай Сула не се усмихна. Той чакаше. Чакаше вълшебния мехлем и рецептата. Десет години, откакто за пръв път бе усетил първите признаци — когато се завръщаше от земите отвъд Ефрат. Колко успешен беше онзи поход!

Тогава и синът му беше с него — момчето на Юлила, което в юношеските си години се бе превърнало в най-близкия приятел на баща си, в довереник, какъвто Сула никога не бе имал през живота си. Момчето бе партньор в едни отношения между равни! Как разговаряха двамата за всичко! Как момчето се бе оказало способно да прости на баща си неща, които самият Сула не можеше да си прости — о, не ставаше дума за убийствата и останалите необходими за издигането му мерзости. Те бяха деяния, които животът го бе принудил да извърши. По-скоро грешките, дължащи се на емоционалната му натура, слабостите, към които го подтикваше онази глупава, безсмислена и забранена любов. Колко сериозно малкият Сула беше изслушвал баща си, как бе успял на такава възраст да го разбере, да го утеши и да го оправдае. Пустият и самотен свят, в който Сула живееше, се бе огрял от лъчиста светлина, беше се разгърнал, за да побере цялата обич на сина му.

И тогава, след като двамата се върнаха живи и здрави от Ефрат, малкият Сула ненадейно умря. Ей така, от нищо. За два дни животът му угасна. Беше си отишъл приятелят, довереният съветник. Беше си отишъл възлюбеният син!

В очите на Сула напираха сълзи, но той нямаше да заплаче точно сега. За нищо на света не биваше да плаче! Само една сълза да се изтърколи по лицето му и мъките отново щяха да започнат. Мехлем. Трябваше да мисли само за целебния мехлем. Морсим го бил намерил в някакво забравено селце близо до река Пирам в Малка Киликия. С този мехлем той сам се бил изцерил…

Преди шест месеца Сула беше писал на Морсим, етнарх на град Тарс, с молба да му намери чудотворния мехлем дори ако трябва да претърси цяла Киликия. Веднъж да се намери мехлемът, и кожата на Сула щеше да се оправи. Междувременно трябваше да чака. Страдаше. От ден на ден все по-ужасно. Чуваш ли, Помпей Велики, от ден на ден все по-страшно…

Той се извъртя на седлото си и кимна на Метел Пий и Марк Крас, които яздеха след него (Помпей с неговите три легиона пазеше тила им).

— Има един проблем — каза им, когато се приближиха.

— Кой? — попита Прасчо, разбрал за какво става въпрос.

— О, бил си досетлив! Проблемът се крие в нашия дълбоко уважаван съратник Луций Марций Филип — рече Сула.

— Така си е. Дори без Апий Клавдий Луций Филип създава проблеми — съгласи се Крас, който бързо прехвърляше всякакви комбинации през ума си. — Но присъствието на Клавдий допълнително утежнява положението. Човек би рекъл, че щом Апий Клавдий е чичо на Филип, племенникът му не би го изгонил от Сената, но той постъпи точно така.

— Може би защото племенникът Филип е с няколко години по-стар от чичо си Клавдий — подхвърли с ирония Сула.

— И как точно искаш да се справим с проблема? — попита Метел Пий, който мразеше да се обсъждат сложните роднински връзки сред висшата римска аристокрация.

— Знам как бих постъпил аз, но зависи единствено от теб, Крас, дали то ще стане възможно.

Крас премигна в учудване.

— По какъв начин проблемът засяга мен?

Сула бутна назад сламената си шапка и изгледа легата си с малко повече топлина отпреди. Крас се напрегна. Сула най-после щеше да му повери задача!

— Това да обикаляме провинциите и да си купуваме храна и фураж от местните производители е много хубаво — започна да фъфли Сула с беззъбата си уста, — но в края на лятото ще се нуждаем от вносно жито, което да пристигне по море. Не ни трябва реколтата на Сицилия или Африка, но ще е нужно доста зърно, за да изхраним войниците и добитъка. А аз искрено вярвам, че армията ми ще нараства.

— Разбира се — съгласи се Метел Пий. — Но есента ще можем спокойно да разполагаме с цялото жито на Сицилия и Африка. Просто през есента Рим ще бъде в наши ръце.

— Съмнявам се.

— Защо? Враговете ни сами ще се изядат едни други!

Сула въздъхна.

— Скъпи Прасчо, ако искам да помогна за въздигането на Рим, трябва да оставя време на римските граждани да решат моята съдба по мирен начин. Виж, това няма да стане до есента. Ето защо не бива да изглеждам твърде опасен. Не ми е работа да тръгна право по пътя и да обсаждам Рим, както го бяха обсадили Цина и Марий, след като заминах на изток. Първия път, когато трябваше да завладявам Рим, имах предимството на изненадата. Никой не вярваше, че ще дръзна да вляза с войска. Никой не ми се противопостави, с изключение на шепата роби и наемници, които Гай Марий събра в последния момент. Този път обаче е различно. Всички очакват от мен да атакувам Рим, така че ако избързам, няма да успея. О, не че Рим ще издържи на моята армия! Но превземем ли града сега, нашите врагове ще пренесат съпротивата из цялата страна, ще се скрият в крепости и твърдини и ще ми трябват години да ги смажа окончателно. Не разполагам нито с време, нито със сили. Затова ще напредваме към Рим бавно.