Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част I - Диктаторът)

Метел Пий се замисли над чутото и се увери, че Сула е прав. Затова не можа да скрие възхищението си от ледения поглед в зачервените очи на началника си. Мъдростта не беше качество, което Метел свързваше с римските благородници; те обикновено гледаха нещата единствено от политическата им страна и не им оставаше време да разсъждават като мъдреци. Всичко трябваше да се постига възможно най-бързо, по най-лесния начин. Дори Скавър Принцепс Сенатус, който имаше дългогодишен опит, и се радваше на голяма популярност сред управляващите, не разсъждаваше мъдро. Същото важеше и за бащата на Метел Пий, Метел Нумидик. Човек смел, безстрашен, непоколебим, принципен във всичко. Но не и мъдър. Затова на Прасчо му се струваше истинско щастие, че воюва на страната на човек, който освен всичко друго действа с ума си. Като истински Цецилий Метел Прасчо имаше основания да се бие и на едната, и на другата страна в конфликта. Беше предпочел Сула до голяма степен заради личната си симпатия към него. В тяхното общо начинание обаче имаше една подробност, която ужасно го гнетеше — Метел Пий съзнаваше, че дори да не иска, ще му се наложи със собствените си ръце да съдейства за гибелта на мнозина свои роднини. Ето защо оценяваше решението на водача си да напредва бавно. Може би братовчедите му Цецилий Метели ще осъзнаят грешката си, преди да е станало твърде късно.

Разбира се, Сула усещаше за какво мисли приятелят му Прасчо и го остави да си разсъждава на спокойствие. Той самият се замисли над стратегията си: „Вече съм в Италия, скоро ще навлезем в Кампания — онова прелестно местенце, където се събират всички красоти на земята. Може би ако сам обърна поглед далеч от Рим, ще си спестя страдания, по-големи дори от сърбежа. Рим ще бъде мой. Но колкото и престъпления да съм извършил, колкото и безскрупулен човек да съм, не искам да вляза в родния си град със зло. По-добре Рим да ми се предаде с добро.“

— Сигурно сте забелязали, че откакто дебаркирахме в Брундизий, водя постоянна кореспонденция с водачите на някогашните италийски съюзници. Постоянно им обещавам, че лично ще се погрижа всеки жител на полуострова да получи пълни граждански права според договореност след Съюзническата война. Ще се погрижа новите граждани да бъдат равномерно разпределени из всичките тридесет и пет триби. Повярвай ми, Прасчо, докато стигнем ще съм се огънал като нишка от паяжина.

— Какво общо имат италийците с Рим? — попита неспокойно Метел Пий, който открай време бе против раздаването на пълно римско гражданство сред италийските народи. Тайно беше одобрявал дейността на Филип като цензор, защото заедно с колегата си Перперна той бе направил всичко възможно италийците да не получат гражданство.

— И аз, и Помпей прекосихме доста земи, населени с народи, които допреди няколко години воюваха с Рим. Вместо омраза срещнахме топло гостоприемство. Може би хората се надяват, че веднъж да взема властта в Рим, ще обърна въпроса с гражданството в тяхна полза. Италийската подкрепа ще ми е нужна, за да убедя Рим да се предаде с добро.

— Съмнявам се — възрази му Прасчо. — Но ти по-добре знаеш какво искаш. Нека се върнем на въпроса с Филип и какъв е проблемът с него.

— Тъкмо това ти обяснявам! — изгледа го Сула и в очите му заиграха иронични пламъчета.

— И какво общо има Филип с мен? — попита на свой ред Крас, на когото му омръзна другите двама да си говорят помежду си.

— Трябва да се отърва от него, Марк Лициний. Но по възможно най-безболезнен начин, защото с времето той се е превърнал в свята римска институция.

— Сигурно защото въплъщава идеала на всеки римлянин да знае как да следва конюнктурата — усмихна се Прасчо.

— Доста точно се изрази — кимна Сула. — Та, мой едри и невъзмутими приятелю Крас, имам да ти задам един въпрос. Искам да ми отговориш честно. Като се има предвид тъжната ти слава, дали изобщо си способен да говориш откровено?

Крас с нищо не издаде да се е засегнал от въпроса.

— Ще се постарая, Луций Корнелий.

— Между теб и твоите испански войници съществува ли здрава емоционална връзка?

— Откакто аз трябва да се грижа за прехраната им, мисля, че всякаква подобна връзка се е разпаднала.

— Добре! Би ли се разделил с тях?

— Ако ти мислиш, че не са ти нужни, да.

— Чудесно! Тогава, скъпи Марк Лициний, с твоето флегматично съгласие ще ударя с една стрела два заека. Имам намерение да връча командването на твоите испанци на Филип, който да завземе с тях Сардиния. Когато дойде време за жътва, Филип ще бъде така добър да ни прати цялата реколта.