Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част I - Диктаторът)

— Добре, кажи сега какво те мъчи?

Цезар прехапа устни и погледна през отворения прозорец.

— Още при първото си начинание претърпях пълен провал — изрече той. — Докато всички са се надпреварвали кой по-голяма смелост да прояви, аз лежах и не взех никакво участие в играта. Истинските герои бяха Бургунд, ти и Рия.

Аврелия успя да скрие усмивката си.

— Може би това е добър урок за теб, Цезаре. Навярно Великият бог, чийто служител ти все още си, си е казал, че трябва да понаучиш неща, които винаги си отказвал да приемеш, а именно, че човек не може да се мери с боговете и че гърците са били прави в отношението си към високомерните. Високомерният човек е най-голям позор за обществото.

— За толкова високомерен ли ме смяташ? — попита Цезар.

— Да, разбира се. Много от твоята гордост няма никакви основания.

— А пък аз не виждам връзката между високомерието ми и случката в Нерса.

— Връзката е, както биха се изразили гърците, хипотетична.

— По-скоро „философска“, струва ми се, че искаш да кажеш.

Аврелия беше образована жена, затова реши да пренебрегне забележката.

— Самият факт, че чувството ти за гордост и сега си остава ненакърнимо, ще продължи да изкушава боговете. Високомерието се изразява в това ти да напътстваш боговете и да се смяташ за нещо повече от другите смъртни. А както ние, римляните, добре знаем, боговете нямат навика да показват грешките на простосмъртните, като им се явят лично. Юпитер никога не говори на хората с човешки глас, а и аз лично съм убедена, че дори когато се яви на хората в сънищата им, той само загатва за своето присъствие. Боговете се намесват в хорските дела по естествени пътища и наказват чрез природата. Ти беше наказан с нещо напълно естествено — разболя се. И аз вярвам, че тежката болест, която си прекарал, отговаря на тежката вина, която носиш заради безграничната си гордост. Затова едва не умря!

— Ти си склонна да намесваш божествените сили в един проблем от чисто физическо естество — не се съгласи Цезар. — А аз мисля, че обяснението на това напълно естествено произшествие се дължи на напълно естествени причини. И понеже никой от нас няма да убеди другия в правотата си, каква полза от това да обсъждаме повече въпроса? По-важното е, че се провалих при първия си опит да бъда сам господар на живота си. Бях просто един безмълвен обект на чуждия героизъм, без да докажа своя.

— О, Цезаре, кога най-после ще се научиш! Той широко се усмихна.

— Предполагам, никога, майко.

— Сула иска да те види?

— Кога?

— Щом оздравееш. Ще пратя човек да го извести.

— Значи утре.

— Не, след идния пазарен ден.

— Утре.

Аврелия въздъхна.

— Така да е, утре.

Цезар изрично настоя да отиде сам, без придружител, затова когато усети, че Луций Декумий го следва от разстояние, доста грубо и категорично го отпрати обратно в Субура.

— Не желая да ме третирате като дете! — заяви му той. — Остави ме сам!

И Луций Декумий не посмя да му възрази.

Разходката беше дълга, но Цезар стигна дома на Сула, без да се умори.

— Виждам, че си облечен в тога — посрещна го Сула, седнал в кабинета си. Кимна към лената и анекса, сложени на близката кушетка. — Пазя ги за теб. Нямаш ли си други?

— Не и втори шлем. Този тук ми е подарък от личния ми благодетел Гай Марий.

— Защо, да не би този на Мерула да не ти става?

— Имам огромна глава — обясни невъзмутимо Цезар. Сула се засмя.

— Вярвам ти!

Беше пратил специален човек при Аврелия да попита знае ли Цезар за втората част от предсказанието на Марта Сирийката. След като тя отрече, Сула си каза, че ще е по-добре и той да си мълчи. Но със сигурност смяташе да обсъди въпроса за Марий. Изобщо отношението му към Цезар коренно се беше променило, и то по две причини. Първата бяха обясненията, които Аврелия му даде защо Цезар с бил направен жрец на Юпитер. Втората представляваше онази драма в едно действие, която се разигра в атрия на дома му. Както пиесата, така и пиршеството след нея, бяха доставили голямо удоволствие на Сула. Дори и месец след това той продължаваме да се чувства освежен. В най-неочаквани мигове си спомняше по някоя реплика или жест от онзи паметен ден, което му вдъхваше повече желание в законодателната работа.

Да, в онзи тържествен миг, когато внушителната делегация бе нахълтала в дома му, Сула се бе почувствал пълнен с необикновена сила и енергия, все едно беше избягал от грозната обвивка на старческото си тяло, която го лишаваше от сладостите на живота. За няколко часа действителността беше отстъпила пред мечтите и той се бе озовал насред своя въображаем и изпълнен с блясък свят. Именно в онзи ден си бе възвърнал и надеждите от миналото, беше придобил увереност, че ще доведе нещата докрай. Сула знаеше, че боговете ще му позволят да стори това, за което копнееше — да потопи грозотата си в онзи свят на веселие, глъч, мързел, лъжи, развлечения, гротески и скандали, от който се беше появил. Щеше да замени тежестите на настоящето с много по-желаните радости на бъдещето.