Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част II - Властолюбци)

— Как я караш? — попита Помпей.

— Добре съм — физически, ако не и психически.

— Защо да не си добре психически?

Тя вдигна рамене и направи леко обидена гримаса.

— Как другояче да го кажа? Ти вече не идваш да ме забавляваш!

— Ами аз пак се ожених.

— За доста странна жена.

— Муция да е странна? Да, като се замисля, може би. Но аз я харесвам.

— Не се и съмнявам.

Помпей се замисли как точно да формулира молбата си и понеже нищо не му хрумна, предпочете да запази мълчание. Преция се беше излегнала на кушетката си и го наблюдаваше с леко подигравателно изражение. В ослепително сините й очи играеха злобливи пламъчета.

— Омръзна ми! — изведнъж рече Помпей. — Дошъл съм като пратеник, Преция. Не от свое име, а от чуждо.

— Колко интригуващо!

— Имаш си обожател.

— Имам си много обожатели.

— Не и като този.

— И кое го прави толкова различен? Да не питам и какво те накара да дойдеш да ме молиш от негово име!

Помпей се изчерви от срам.

— Работата е там, че аз имам нужда от него, не той — от мен. Затова съм дошъл да установя връзка от негово име.

— Това вече го каза.

— Скрий си змийското езиче, жено! Става дума за Цетег.

— Цетег! Брей, брей! — цъкаше с език Преция.

— Той е много богат, много разглезен, направо отвратителен — заяви Помпей. — Можеше и сам да си свърши мръсна работа, но му е забавно да знае, че аз съм се нагърбил вместо него.

— Това ще да е цената, която иска да платиш. Той държи ти да му станеш сводник.

— Именно.

— Сигурно имаш огромна нужда от него.

— Вместо да питаш, ми отговори! Да или не?

— Ти завинаги ли скъса с мен, Велики?

— Да.

— Значи и аз ще кажа „да“ на Цетег.

Помпей стана да си ходи.

— Мислех, че в такъв случай би казала „не“.

— При други обстоятелства би ми доставило удоволствие да ти откажа, но напоследък ми е скучно. Цетег е човек с влияние в Сената, а аз обичам да се обвързвам с хора с власт. Освен това забелязвам, че те ми повдигат самочувствието. Ще използвам Цетег и ще принудя всички, които имат вземане-даване с него, да се опитат най-напред да спечелят моето благоволение.

— Бррр! — Помпей побърза да си тръгне.

Не намери достатъчно смелост да говори лично с Цетег. Затова се срещна отново с Луций Марций Филип.

— Преция е съгласна — каза той направо.

— Прекрасно, Велики! Но защо ми изглеждаш толкова съкрушен?

— Защото ме изкара сводник пред цял Рим.

— О, сигурен съм, че не е имало нищо лично!

— И да е нямало, каква е разликата?

Същата пролет Нола капитулира. В продължение на близо дванайсет години този горд град в Кампания, както винаги под силно самнитско влияние, се бе съпротивлявал на Рим и на Сула, без да се плаши от обсадите, които най-често организираше действащият консул Апий Клавдий Пулхер. Затова беше съвсем логично Сула да заръча на Клавдий лично да приеме капитулацията, още по-логично бе Апий Клавдий да се радва, когато изброяваше на градските управници изключително тежките условия, наложени от диктатора. Подобно на Капуа, Фезула и Волатера, Нола нямаше да запази никаква власт над крайградските територии: всички земи, които досега бяха принадлежали на града, отиваха за Рим. Жителите на Нола нямаше да получат римско гражданство, а административната власт се предаваше на диктаторския племенник Публий Сула. Последното само по себе си беше страшно наказание, като се имаше предвид горчивият опит от близкото минало: същият този Публий Сула предната година беше назначен да реши съдебните спорове между различните клонове на Помпеевия род и се справи с такава забележителна акуратност, че проблемът се заплете окончателно.

Но Сула възприе падането на Нола като знак. Можеше да се оттегли от властта със самочувствието, че късметът никога не го е напуснал — от деня, когато спечели своя венец от трева под стените на Нола, до слизането си от политическата сцена, когато Нола се предаваше. Месеците май и юни изминаха в постоянно прехвърляне на мебели и вещи към Мизен, докато специално назначени строители ремонтираха и пренареждаха вилата: малък театър, очарователен парк със сенчести дъбрави, водни каскади и множество фонтани, огромен дълбок басейн, няколко допълнителни помещения, по всяка вероятност за очакваните пиршества и други веселби. Към всичко това се добавяха и шестте жилища за гости, които цял Мизен обсъждаше: кого смяташе Сула да забавлява след оттеглянето си? Да не би да очакваше царя на партите?