Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част II - Властолюбци)

— Той е много необходим.

— И Филип така казва.

— И какво иска Цетег в замяна?

— Преция.

— Аха, разбирам. Та Филип ти е дал за задача да осигуриш на Царя на педариите среща с Преция?

— Така изглежда — вдигна рамене Помпей. — Изглежда, тя говори добри неща за мен, иначе нямаше да ме карат да я уреждам на други.

— Във всеки случай по-добри неща, отколкото за Гай Марий Младши.

— Така ли? — Той грейна. — Е, това ме радва!

Тъмнозелените й очи внимателно се вгледаха в Помпей.

— Ти все още ли я посещаваш, Велики?

— Разбира се, че не! — възмути се той. — Ами ако бях казал „да“? Ти щеше ли да се ядосаш?

— Разбира се, че не.

Помпей пламна.

— Искаш да кажеш, че няма да ме ревнуваш?

— Разбира се, че не.

— Значи не ме обичаш! — извика той и скочи от стола си.

— Седни, Велики. Ако обичаш…

— Ти не ме обичаш! — възкликна той за втори път. Муция въздъхна и остави бродерията.

— Ще седнеш ли, Гней Помпей? Разбира се, че те обичам.

— Ако ме обичаше, щеше да ме ревнуваш! — тросна се Помпей и седна.

— Аз не съм ревнив човек. Човек или се ражда ревнив, или — не. А защо искаш да съм ревнива?

— Така щях да знам, че ме обичаш.

— Не. Само щеше да знаеш, че съм ревнива — отвърна му Муция. — Трябва да имаш предвид, че съм расла в атмосфера на пълно неразбирателство. Баща ми обичаше майка ми, а и тя му отвръщаше със същото. Но той винаги я ревнуваше. И тя го приемаше като обида. Лека-полека недоверието му я вкара едва ли не насила в прегръдките на Метел Непот, който не е ревнив човек. И сега майка ми е щастлива.

— Да не би да ме предупреждаваш, че аз не трябва да бъда ревнив?

— Ни най-малко — рече тя с примирителен тон. — Аз не съм майка си.

— Но дали ме обичаш?

— Да, много.

— А обичаше ли Марий?

— Никога. Гай Марий Младши не обичаше никого. За разлика от тебе. А обичливият човек е достоен за любов.

Това успокои Помпей и той се върна на предишната тема:

— Работата е там, Муция, че не знам как да се измъкна от положението. Излиза, че съм свръзка… Излиза, че съм най-долен сводник!

Муция се изкикоти.

— Наистина забелязвам, че си в доста затруднено положение, Велики.

— Как да постъпя?

— Както си постъпвал винаги. Хванеш ли се за някоя игра, не позволявай да те изхвърлят. Човек изпуска събитията от контрол тогава, когато започне да губи време в изящни сметки и скрупули. Затова не спирай и не се замисляй. И престани да се тревожиш как изглеждаш в очите на другите. Колкото повече мислиш за това, толкова по-зле ще изглеждаш, най-вече пред самия себе си.

— Значи просто да отида при нея и да я помоля?

— Именно. И все пак и аз искам нещо срещу съвета си Велики.

— Какво?

— Искам пълен отчет как е протекла срещата ти с Преция.

За щастие на Помпей оказа се, че сделката е била сключена в най-подходящия момент. Преция вече беше загърбила и него, и младия Марий, и беше изпаднала в състояние на безразличие и апатия, живеейки ден за ден, без да проявява интерес към нищо и към никого. Тя живееше прилично и държеше най-вече да запази и занапред независимостта си. Пък и беше достатъчно възрастна, за да страда от своите лични страсти. Подобно на много свои колежки в изкуството на любовта беше станала експерт по преструвките. Но в същото време беше безпогрешен съдник на човешките характери и имаше проницателен ум. Така че във всяка нова сексуална връзка тя беше властницата, убедена, че ще може да достави наслада, но и че ще държи здраво жертвата в капана. Това, което най-много й харесваше, бе да се меси в онези мъжки дела, които не се отнасяха до жените. А от всички подобни дела най-много я забавляваше политиката. За нея това беше място да си прояви интелекта и случай да си повдигне настроението.

Когато й съобщиха, че Помпей е дошъл да я види, тя не си въобрази, че бившият й любовник има намерение да поднови връзката им. Разбира се, и това не беше изключено, цял Рим знаеше, че жената на Помпей е бременна.

— Скъпи мой Велики! — посрещна го тя изключително любезно в кабинета си и му подаде двете си ръце едновременно.

Той допря устни и до двете, след което се оттегли на почтително разстояние от нея.

— Е, Велики? — попита тя с любопитство.

— Е, Преция! Явно при тебе всичко е наред…

Тъй нареченият таблин — кабинетът на господаря на дома, Преция държеше така да нарича стаята, — беше боядисан в светлосиньо и кремаво. Колкото до самата Преция, всяка сутрин тя посвещаваше доста грижи на тоалета си и се превръщаше в произведение на изкуството. Днес беше облечена в няколко ката фини воали в сиво-зелено, докато златистите й коси бяха на къдрици, които бяха толкова фини, че приличаха на истински, нищо че бе прекарала с часове пред огледалото, за да ги подреди. Гладкото й красиво лице носеше съвсем дискретен грим: Преция беше умна жена и знаеше, че щом Фортуна я е дарила с приятни черти, ще е грешка да ги крие под пластове грим, пък дори да е минала четиридесетте.