Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част II - Властолюбци)

Би трябвало това да е най-щастливият ден в живота му. Щеше да се появи в препълнената зала с венеца от дъбови листа на главата; всички сенатори бяха длъжни да го посрещнат на крака и да му ръкопляскат, включително и старите, достопочтени държавници като Флак Принцепс Сенатус и Марк Перперна; сенаторите дори щяха да се радват, че го аплодират, защото това бе сред малкото случаи, когато правилникът на Сула им позволяваше да вдигат шум.

Вместо да се радва обаче, младият сенатор се опитваше да погълне с поглед всички присъстващи: с насмешка ли го гледаха, с презрение ли, знаеха ли какво се говори за него, щяха ли да го гледат отвисоко заради подобни клюки? Цезар имаше усещането, че предпочита да умре, и побърза да се качи на последния ред, където се полагаше да седят редовите сенатори — така наречените педарии. Като капак на мъченията му Сула го повика по име и му посочи — средния ред, както се полагаше на героите от войните. Разбира се, намериха се сенатори, които се засмяха: не от лоши, а от приятелски чувства, заради притеснението му. Но Цезар възприе всичко като израз на насмешка и още веднъж си пожела да му позволят да се скрие в най-затънтения край на залата. И все пак мина през всичко това, без да заплаче. Когато се върна у дома след заседанието — доста скучно заседание, — Цезар завари майка си да го чака в преддверието. Това рядко се случваше: вечно заета с делата си, Аврелия рядко напускаше кабинета си. Но сега беше чакала напрегната с часове сина си, без да знае как да засегне тема, която очевидно синът й предпочиташе да избягва. Ако Аврелия по природа беше приказлива, едва ли щеше да се колебае, но тя никога не бе знаела как да разговаря, дори с най-близките си. Цезар мълчаливо свали тогата си и едва когато се насочи към своя кабинет, майка му си даде сметка, че трябва да му каже нещо, преди да се е скрил; и така да отложи разговора за неопределено време.

— Цезаре — повика го тя.

Откакто синът й беше облякъл тога, Аврелия го наричаше по трето име, най-вече, за да прави разлика между него и истинския Гай Юлий — покойния й съпруг; смъртта не беше причина да сменя имената. Освен това Аврелия не можеше да се похвали, че познава добре сина си — цената за дългите години, в които сама беше поддържала дистанция, за да не попречи на бъдещето му, ако го привърже към себе си.

Той се спря и я изгледа изпод вежди.

— Да, майко?

— Седни. Искам да поговорим.

Цезар седна с престорено снизхождение, все едно знаеше предварително, че майка му няма с какво толкова важно да го занимава.

— Цезаре, какво се е случило с теб на изток? — попита тя направо.

Снизхождението се смеси с лека насмешка.

— Ами изпълних си дълга, спечелих венец и зарадвах Сула.

Аврелия го погледна строго.

— Опитваш се да лъжеш, а това не ти отива.

— Как ще лъжа, като казвам самата истина.

— Но не ми казваш това, което искам да знам!

Цезар все повече се затваряше в себе си, погледът му ставаше чужд и студен.

— Не мога да ти кажа нещо, което не знам.

— Можеш да ми кажеш все пак нещо повече.

— За кое?

— За проблема.

— Кой проблем?

— Проблемът, който те измъчва.

— Няма никакъв проблем.

— Не ти вярвам.

Синът й се надигна да си ходи.

— Не мога да ти попреча да си внушаваш, майко. Но проблем няма.

— Седни!

Той седна и тихо въздъхна.

— Цезаре, рано или късно ще науча. Но предпочитам да го чуя от теб, вместо от друг.

Цезар затвори очи, въздъхна отново и вдигна рамене.

— Успях да измъкна от цар Никомед прекрасна ескадра. По всяка вероятност сам не съм си давал сметка колко трудно нещо съм постигнал. И за мен започна да се говори, че съм бил в интимни отношения с царя. Затова се завърнах в Рим не като човек, който е доказал смелост, работоспособност или политически талант, а като нещастник, който си е продал честта, за да постигне каквото желае.

Продължаваше да стои със затворени очи.

Аврелия не започна да му съчувства, нито се развика от ужас и възмущение. Остана мълчалива на стола си, докато синът й не благоволи да я погледне. Двамата се гледаха известно време, сякаш се чудеха кой е по-засегнатият.

— Това е наистина голяма неприятност — заключи тя.

— Незаслужено петно върху честта ми.

— Да, разбира се!

— Петно, с което не мога да се примиря, майко!

— Ще се наложи, сине.

— Кажи ми ти тогава как!

— Ти знаеш как, Цезаре.

— В интерес на истината не знам — призна си младежът. — Опитвах се да се преструвам, че не ме интересува, но е доста трудно — след като знам, че всички за това говорят.