Колийн Маккълоу: Любимци на съдбата (Част II: Властолюбци)

— Почакайте още малко! Нашият триумфатор идва! Бил решил да внесе малки нововъведения и вместо коне впрегнал в колесницата си истински слонове! Да, ама слоновете не могли да минат през Триумфалната порта, затова трябвало да прати за коне! Ех, защо не бях там да го видя с очите си!

Зяпачите посрещнаха думите му със смях, но само онези, които лично познаваха Помпей — Метел Пий, Варон Лукул или Марк Крас, — си даваха сметка колко жестока е шегата.

— Знаете ли, не е мъдро да се предизвиква Сула — говореше Метел Пий на хората край себе си. — Много пъти съм се уверявал, че той има някаква мистична способност да привлича Фортуна на своя страна. Дори не му трябва сам да се потруди, за да унизи другия. Богинята ще свърши всичко вместо него.

— Това, което не мога да разбера — навъси се Варон Лукул, — е как Помпей не се е сетил да премери височината на портата предварително. Та като военачалник той е изключително предвидлив.

— До мига, в който младежките мечти не го заслепят — изрече задъханият Варон; беше тичал от Триумфалната порта и до храма на Кастор. — До такава степен се беше вкопчил в проклетата си идея за слоновете, че не му остана време да се замисли за възможните неприятности. Горкият Помпей, той направо е съсипан!

— И на мен ми става по-скоро жалко за него — обади се Крас.

— И на мен, нищо, че му доказах, че не е прав — отбеляза Метел Пий. — Как го понесе? — обърна се той към Варон.

— Докато пристигне на Форума, ще се оправи.

И наистина, Помпей доведе втората половина от шествието с подобаваща тържественост. Разбира се, даваше си сметка, че след двучасовото закъснение съгражданите му са загубили интерес. Малцина бяха благоволили да го поздравят по улиците.

Едва при влизането си в храма на Юпитер Статор, където трябваше да се състои пиршеството, Помпей си даде сметка колко смешен се е сторил инцидентът със слоновете в очите на римските големци. Терзанията му бяха започнали още по улиците на Рим, когато минаваше покрай колоната със статуята на Сципион Африкански. В краката на великия пълководец се бяха скупчили неколцина граждани, които шумно се смееха. Щом Помпей се приближи, те се отдръпнаха, за да може той да прочете надписа на постамента:

Вътре в храма на Юпитер положението беше още по-сложно. Някои от гостите се задоволяваха с това да подчертаят с известна ирония прякора му „Велики“. Някои обаче уж неволно го произнасяха вместо „Магн“ „Маг“ — както се наричаха персийските влъхви — или „Ман“ (ръка), намеквайки, че или Помпей е целувал ръка на Сула, за да се издигне, или че е на една ръка разстояние от своя господар. Малцина се отнесоха с необходимата почит към триумфатора. Помпей разчиташе и на своите приятели и роднини, които обаче наляха масло в огъня, като се наежиха срещу присмехулниците и дори изявиха желание да се бият. Най-накрая, важни личности като Катул и Хортензий просто не благоволиха да присъстват.

Все пак се случи и нещо хубаво: Помпей неочаквано си намери приятел, не друг, а отдавна забравения племенник на диктатора, Публий Корнелий Сула. Той му бе представен от Катилина.

— Никога не съм знаел, че Сула има племенник! — призна си Помпей.

— Ами и той не е знаел доскоро — подхвърли весело Публий Сула. — А което е най-странното, самият аз нямах представа.

Катилина прихна да се смее.

— И все пак е истина — каза той на Помпей, който гледаше доста объркано новия си познат.

— Я обяснете по-подробно — подкани ги той, доволен, че поне в този случай не се смеят на него.

— Цял живот съм си мислил, че съм син на Секст Перквициен — започна Публий Сула. — И цял живот съм бил съсед на Гай Марий! Когато дядо ми умря и баща ми наследи всичко, нито той, нито аз сме подозирали истината. Но баща ми беше приятел с Цина, затова след като започнаха да излизат списъците с проскрибциите, той всеки път очакваше да открие своето име. И от тревога взе, че умря.

Последното бе произнесено с такова безразличие, че Помпей лесно си направи заключението колко са се обичали баща и син Перквициен. И нищо чудно, като се има предвид колко омразен бе старият Перквициен на цял Рим.

— Не мога да го повярвам — иронично изрече Помпей.

— Разбрах кой съм едва когато се разрових из някакви стари книжа, принадлежали навремето на дядо ми. Сред тях се натъкнах и на документите по осиновяването! Оказа се, че баща ми бил осиновен от дядо ми, преди чичо ми, диктаторът, да се роди. Така че и той не е подозирал за съществуването на брат си. Както и да е, реших, че ще е най-благоразумно, ако занеса документите на чичо Луций, преди някой да е сложил моето име в списъците!