Колийн Маккълоу: Любимци на съдбата (Част II: Властолюбци)

— Какво мога да направя ? Та те дори не желаят да ме слушат!

— Глупости! — сряза го диктаторът. — Надявам се, Велики, даваш си сметка, че в писмата си ти изрично признаваш пред мен и пред Сената, че си абсолютно неспособен да командваш армията си.

Помпей целият се изчерви и присви устни.

— Не е честно да говориш така!

— Защо? Ти самият го признаваш в поне три от писмата си.

— Ама ти се правиш, че не разбираш! — възрази му младежът. — Те действат така само от любов към, мен!

— От любов или омраза, неподчинението си е все неподчинение. Ако това бяха мои войници, отдавна да съм наказал някого със смърт.

— Дори да е неподчинение, никому не е донесло вреда.

— Няма неподчинение, което да не носи вреда, и ти много добре го знаеш. Дръзнал си да заплашваш законно избрания римски диктатор.

— Това не е поход срещу Рим, Луций Корнелий, това е просто поход към Рим. Има разлика! Войниците просто искат да се уверят, че ще получа каквото заслужавам.

— Какво заслужаваш, Велики, определям аз, римският диктатор. Ти си на двадесет и четири години. Още не си влязъл в Сената. Съгласих се да те наричам с новоизмисленото ти име, „Магн“, което някой ден може да прерасне в „Максим“, но може и да се смали на „Парв“, „Минут“ или дори „Пузил“ 1 1 Различни степени на прилагателното „малък“ на латински. — Б.пр. .

Помпей се спря насред пътя и се обърна към Сула; останалата част от делегацията уж случайно не се усети навреме и незабележимо се доближи до двамата.

— Искам триумф! — изтърси гневно Помпей и тропна с крак.

— А аз ти казвам, че няма да го получиш! — заяви му Сула. Широкото лице на младежа стана червено като цвекло, тънките му устни разкриха малките му бели зъбки.

— Добре ще е да запомниш, диктатор Луций Корнелий Сула, че хората почитат изгряващото, а не залязващото слънце!

Сула изведнъж избухна в гръмък смях.

— О, това беше добро! — задъхваше се той. — Ще го имаш своя триумф! — И накрая, разтърсен от нов прилив на смях, допълни: — И не ме гледай като истукан, маймуно! Помогни ми да си наместя тогата!

— Ти си пълен глупак, Велики — заяви Метел Пий на Помпей, когато двамата останаха насаме.

— Защо? Мисля, че постъпих доста умно — отвърна той.

Прасчо Младши отдавна беше навършил годините за консул и макар още да не се бе добрал до високата длъжност, възрастта му личеше: чупливата му кестенява коса се бе прошарила, край кафявите му очи се бяха появили бръчки.

— Всичко друго, но не и умно — подхвърли Метел и със задоволство забеляза недоумението в красивите сини очи на събеседника си. — Познавам нашия началник много по-отдавна от теб, имал съм случай да се уверя, че е не само по-велик от нас двамата, взети заедно, но е и много по-интелигентен. Той има слабости, но те не засягат способността му да разсъждава и действа.

Помпей шумно изсумтя.

— О, Пий, нищо не разбирам! Слабости? За какви слабости у Сула изобщо говориш?

— Имам предвид вкуса му към ироничното, разбира се. Изразът ми з-звучи по-точен, отколкото „ч-чувство за хумор“. — Прасчо млъкна, докато овладее заекването си. — Спомни си, че ме посочи за върховен понтифекс, при условие че заеквам. На него му е просто невъзможно да устои на подобни „шеги“.

Помпей си придаде отегчен вид.

— Нямам никаква представа накъде биеш, Пий, още по-малко виждам връзка с моя случай.

— Велики, Велики! Ами той се подиграваше с теб още от самото начало на тази история! Ето каква е връзката. Той винаги е смятал, че заслужаваш триумф, какво го вълнува на колко си години и дали си само конник или сенатор? Ти си герой — пълководец, а такива той е склонен да издигне до невероятни висоти! Но на Сула му се искаше да разбере ти до каква степен държиш на триумфа си, искаше да се увери на какво си способен, за да го получиш. Не трябваше да се хващаш на уловката му. Сега той има доста по-ясна представа за теб, знае на какво си способен. Разбра, че храбростта ти е почти колкото самочувствието ти, да не говорим за амбициите ти. Същевременно Сула се успокои, че няма да си му конкуренция.

— Какво искаш да кажеш с това, че няма да съм му конкуренция?

— Точно каквото ти си мислиш.

— Но аз бяха тръгнал срещу Рим!

— Глупости! — усмихна се Прасчо. — Ти беше тръгнал към Рим, нали така сам каза… А аз ти повярвах. И което е по-важно, Сула също ти повярва.

Помпей изгледа събеседника си с нескрито недоумение. Не знаеше какво трябва да отговори.