Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част II - Властолюбци)

— Жалко е, че хората се превръщат на крадци, щом им замирише на храна — рече диктаторът, който на младини също беше гладувал, но сега за нищо на света не би го признал.

— Е, ако ставаше дума за хляб и чорба, Луций Корнелий, нямаше защо да се притесняваме — успокои го Хризогон.

— Сигурен ли си, че ще има достатъчно вино?

— И от виното, и от храната ще остане , господарю.

— Надявам се, че ще е вино, а не оцет!

— Виното си е превъзходно. Търговците, които при други обстоятелства биха се изкушили да ни подхвърлят амфори с вкиснато вино, знаят с кого си имат работа — усмихна се Хризогон. — Казах на всички, че ще ги разпънем на кръст, ако открием и една-единствена амфора с вкиснато вино. И да не се надяват, че дори римското гражданство ще ги спаси.

— Не искам никакви провали, Хризогон. Никакви провали.

Но провал имаше, макар и без връзка (така поне изглеждаше) с всенародния празник; ставаше дума за Далматика, която дойде придружена от цяла тълпа знахарки — всички, които Корнелия Сула бе срещнала по пътя от морето до Рим.

— Започна да кърви — научи Сула от дъщеря си. По лицето му се изписа нескрито облекчение.

— Значи ще загуби бебето? — попита той с надежда.

— Мисля, че има голяма вероятност.

— Ще е по-добре за нея.

— Знам, че няма да е трагедия, ако загуби детето — съгласи се Корнелия Сула, която се бе научила да не се гневи и възмущава; познаваше добре баща си. — Но се тревожа за Далматика, татко.

— Как така?

— Тя също може да умре.

— Той наистина се оказа предвестник на смъртта! — извика отчаяно Сула. — И винаги знае да изиска най-високата цена! Но мен не ме е грижа! Не ме е грижа какво ще поиска!

Удивлението, което се изписа по лицето на дъщеря му, го върна на земята.

— Тя е здрава жена, няма да се даде!

— И аз така се надявам.

Той се изправи.

— Не се съгласи да го приеме, но сега няма и да я питам. Ще го пратя.

— Кого?

— Луций Тукций.

Когато няколко часа по-късно бившият хирург на армията му влезе в кабинета, изглеждаше угрижен. Тези няколко часа Сула бе прекарал съвсем сам. Дано не му се наложеше да се срещне очи в очи с Далматика; не мислеше, че има достатъчно сили да се изправи пред нея.

— Не ми носиш добри новини, Тукций.

— Не, Луций Корнелий.

— Какво й има? — попита Сула.

— Изглежда, всички смятат, че господарката Далматика е бременна, най-малкото тя самата е убедена в това — каза той. — Но аз самият се съмнявам, че носи дете.

Червеникавите петна по лицето на Сула сякаш потъмняха пред очите на лекаря.

— Ако не дете, тогава какво?

— Жените говорят за кръвоизлив, но ако беше така, господарката щеше да губи доста повече кръв — обясняваше мрачно хирургът. — Кръв има наистина, но тя е смесена с някаква воняща течност, която спокойно бих нарекъл гной, ако имах пред себе си ранен войник. Диагнозата ми е, че се е получила някаква вътрешна инфекция, но с твое разрешение, Луций Корнелий, бих желал да се допитам и до мнението на други.

— Прави каквото знаеш. Само не искам да се забелязва, че има движение в къщата. Утре имаме сватба. Предполагам, че жена ми няма да може да присъства?

— Със сигурност не, Луций Корнелий.

И така Емилия Скавра, бременна в петия месец и разделена насила от своя доскорошен съпруг, трябваше да се омъжи за Гней Помпей Велики в дома на своя омразен доведен баща, без да има едно-единствено човешко същество край нея, което да я подкрепя. Докато не свърши церемонията, младоженката нито за миг не престана да плаче изпод шафранените си воали. Веднага след официалната част обаче Помпей седна при нея и с любезности и усмивки успя до такава степен да я успокои, че накрая Емилия дори се усмихваше.

Очакваше се лично Сула да уведоми Далматика за неочаквания обрат, но той продължаваше да си измисля оправдания защо не може да навести болната си съпруга.

— Мисля — каза Корнелия Сула, която се бе превърнала в куриер между двамата съпрузи, — че не му се иска да гледа болна. Знаеш го какъв е. Ако става дума за човек, който не му е никакъв, татко дори не би забелязал, че умира. Но ако е някой, когото обича, просто не може да се примири с истината.

В голямата стая, където Далматика лежеше, въздухът тежеше с тайнствено зловоние. Далматика умираше; Луций Тукций беше прав, не беше бременна. Това, което издуваше утробата на болната, беше някаква неизвестна, но зловеща сила. Гнойната слуз продължаваше бавно, но непрекъснато да изтича от вътрешностите й, а Далматика страдаше от треска, каквато никакви познати лекове не можеха да успокоят. Но все още запазваше съзнание и огненият и поглед болезнено се впиваше в лицето на заварената й дъщеря.