Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част II - Властолюбци)

— Аз съм Гай Юлий Цезар, племенник на диктатора Луций Корнелий Сула — представи се младежът на Клавдий Нерон и вдигна ръка за поздрав. — Минавах оттук и чух някаква врява! Казах си, че може би ще ви е нужен съдебен заседател.

Името му естествено говореше много — повече заради Фламинството, отколкото заради сражението при Митилена; никой от присъстващите не беше засякъл Лукул в Рим, та да знае с подробности как е протекла обсадата на Митилена. Предложението на Цезар да заеме място сред заседателите беше отклонено, но веднага му беше намерен стол. Непознатият не само беше герой, но и роднина на диктатора.

Даден беше ход на делото. Сред заседателите имаше предостатъчно римски граждани, тъй като и Клавдий Нерон и Долабела бяха довели голям брой държавни служители себе си, както и цяла кохорта римски войници от Пергам, все фимбриани, които веднага познаха младия Цезар и радостно се развикаха. Още една причина управителят да се отнесе толкова любезно с него.

Макар че Верес беше истинският обвинител, формално ролята се играеше от някакъв местен жител, римски гражданин. Обвинителят беше лихвар и имаше голяма нужда от ликторите на Клавдий Нерон, които му помагаха да си събира лихвите. Човекът си даваше сметка, че ако не се съгласи да чете обвинението, ликторите щяха да престанат да му помагат. Всички гърци в града се бяха скупчили край трибунала, хвърляха заканителни погледи, размахваха юмруци и не спираха да коментират чутото от трибуната. Но така и никой не бе намерил смелост да се застъпи официално за Филодам и Артемидор, които трябваше да се защитават сами, при това според не съвсем познатото им римско право.

Цезар мълчаливо разсъждаваше що за гавра с правосъдието е подобен процес: Клавдий Нерон, официалният председател на съда, дори не се опитваше да ръководи пледоариите, вместо това цялата инициатива беше у Верес и Рубрий, които бяха страна в делото; Долабела беше съдебен заседател и си позволяваше на глас да прави коментари в подкрепа на подчинените си, също както и Верес, съдебен заседател като него. Когато зрителите — гърци си дадоха сметка, че на обвиняемите дори няма да се предостави възможност да изложат своите показания, някои от тях започнаха да викат и да прекъсват римляните; но на площада стояха и чакаха петстотин въоръжени легионери, които винаги щяха да се справят с тълпата.

Решението на заседателите беше да няма решение; мнозинството поиска делото да се остави за преразглеждане — единственият начин заседателите да изразят несъгласие с манипулираното дело, без да се изложат открито на гнева на Верес.

Когато чу решението на съда, той изпадна в паника. Ако Филодам и Артемидор не бъдеха екзекутирани незабавно, те на свой ред биха могли да поведат дело срещу него в Рим, заедно с подкрепата на цял един град. Дори имаше възможност присъстващият на делото римски сенатор да свидетелства в тяхна полза: Верес бе останал с впечатление, че Гай Юлий Цезар не заема неговата страна. Младежът не се беше издал нито с дума, нито с жест, но това само по себе си намекваше, че не подкрепя обвинението. А този Цезар се оказваше роднина на диктатора Сула! Беше изключено при други обстоятелства и Клавдий Нерон да събере повече смелост — ако новото дело се гледа в Рим, пред римска публика. Стигнеше ли въпросът до Рим каквито и обвинения да повдигнеше Верес срещу управителя на Азия, в очите на съда те биха изглеждали като опит за дискредитиране на свидетел.

Че Клавдий Нерон разсъждаваше в подобна насока, си пролича, когато обяви, че пренасрочва делото за началото на лятото. Това означаваше по всяка вероятност, че друг ще бъде управител на провинцията, както и на Киликия. Въпреки убийството на римския ликтор Филодам и Артемидор можеха да се измъкнат на свобода. А веднъж свободни, можеха на свой ред да заминат за Рим, където да повдигнат обвинение срещу Гай Верес. Така поне личеше от речта на Филодам:

— Ние, социите, знаем, че живеем под закрилата и грижите на Рим, затова трябва да отговаряме пред управителя, пред неговите легати и пред всички римски служители. Чрез тях всички ние отговаряме пред римския народ и Сенат. Ако не желаем да се подчиним на римските власти, даваме си сметка, че ще се наложат репресии и мнозина от нас ще пострадат. Но какво да правим ние, които не се ползваме с римско гражданство, тогава, когато Рим позволява на някакви си помощници на провинциалните управители да преследват нашите деца с нечисти помисли, нещо повече — да ги отвличат пред погледа на родителите им? С моя син не сторихме нищо повече от това да защитим нашата сестра и дъщеря от поругаване! Никой не е искал да отнеме човешки живот, а и не беше гръцка ръката, която първа посегна. Аз бях изгорен с вряла вода в собствения си дом, докато се опитвах да попреча на приятелите на Гай Верес да отвлекат дъщеря ми, да я обрекат на позор и безчестие. Ако не бяха дошли синът ми и неговите приятели, дъщеря ми наистина щеше да бъде отведена и обезчестена. Гай Верес не се държа като цивилизован представител на цивилизован народ, напротив — прояви се като варварин.