Колийн Маккълоу - Любимци на съдбата (Част II - Властолюбци)

Решението делото да се пренасрочи, взето от името на изцяло римски състав на съдебните заседатели, при това въпреки постоянните внушения от страна на Долабела и Верес обвиняемите да бъдат осъдени, вдъхна повече смелост у гръцките жители на Лампсак, които изпратиха Клавдий Нерон и целия съд с хули, подигравки и обидни жестове.

— Ще пренасрочиш делото за утре — поиска Верес от Клавдий Нерон.

— За лятото — отвърна му без желание да спори той.

— Не и ако държиш да станеш консул, приятелю — закани се виновникът. — Ще те катурна с най-голямо удоволствие, можеш да ми имаш вяра! Каквото съм казал на Долабела, отнася се и до теб. Или ще правиш каквото ти казвам, или ще си носиш последствията. Защото ако Филодам и Артемидор доживеят да започнат дело срещу мен, това ще означава, че аз вече съм започнал дела и срещу теб, и срещу Долабела, много, преди каквито и да е гърци да са дошли в Рим. Ще се погрижа и двамата да бъдете осъдени за незаконно събиране на данъци. Така че ще ви вържа ръцете да не можете да свидетелствате срещу мен.

Делото беше преразгледано още на следващия ден. Верес цяла нощ не мигна — трябваше или да подкупва подкупните, или да заплашва неподкупните; а през цялото време нещастният Долабела трябваше да му прави компания.

Тежките усилия, които двамата хвърлиха през нощта, дадоха резултат. С малко мнозинство съдебните заседатели признаха Филодам и Артемидор за виновни в убийството на римски ликтор. Клавдий Нерон нареди незабавното изпълнение на присъдата. Държани на разстояние от римската кохорта, жителите на Лампсак трябваше да гледат безпомощно как баща и син биват бити с камшик на голо. Когато отсякоха главата на стареца, той беше вече в безсъзнание, но Артемидор дори над дръвника продължаваше да ридае — не толкова заради себе си или заради стария си баща, колкото заради сестра си, която оставяха сама на този свят.

Щом всичко свърши, Цезар се шмугна сам в тълпата от гърци, които вече дори не се гневяха, ами безмълвно плачеха. Друг римлянин не се виждаше наоколо. Обградени от кохортата фимбриани, Клавдий Нерон и Долабела вече си събираха нещата и слизаха към кея. Но Цезар имаше какво да каже. Докато наблюдаваше процеса, беше придобил представа кои са по-влиятелните хора сред тълпата, затова и поиска да говори с тях.

— Лампсак не е достатъчно голям и многолюден, за да се вдигне на бунт — убеждаваше ги той, — но това не означава, че възмездие няма да има. Не съдете за всички римляни по тези жалки създания, които видяхте, и не се отдавайте на гнева си. Давам ви дума, че щом се завърна в Рим, ще подведа Долабела под съдебна отговорност и ще направя така, че Верес никога да не бъде избран за претор. И то не защото очаквам някакво възнаграждение, а заради собствено удовлетворение.

След това се запъти към дома на Янитор, за да се запознае лично с Верес, преди последният да е напуснал Лампсак.

— Ако това не е нашият герой! — поздрави Верес младия Цезар, сякаш бяха най-добри приятели.

Той тъкмо наглеждаше събирането на багажа си.

— Смяташ ли да вземеш и дъщерята със себе си? — попита младежът и седна на близкия стол.

— Естествено — каза Верес и кимна на един от робите си, който носеше в ръцете си малка статуетка. — Да, харесвам я. Товарете. — След което обърна внимание на Цезар. — Май и на теб ти се ще да зърнеш виновницата за цялата тази суматоха?

— Изгарям от любопитство. Тя би трябвало да засенчва Елена по хубост.

— И аз така мисля.

— Чудя се, дали е руса? Винаги съм си мислил, че Елена е била руса. Русите коси са някак по-изразителни.

Верес погледна русите му къдрици и потупа многозначителни своите.

— Е, ние двамата поне си го знаем.

— За къде смяташ да продължиш от Лампсак?

Светлите вежди на Верес се свъсиха в недоумение.

— За Никомидия, разбира се.

— На твое място не бих го сторил.

— Така ли? И защо не?

Цезар сведе очи.

— Щом се върна в Рим, първата ми работа ще е да съобщя за Долабела. А това ще е през идващата пролет. Лично ще внеса обвинението в съда. Ще съдя и теб. Ако, разбира се, не се прибереш обратно в Киликия.

Очите им се срещнаха. В продължение на няколко секунди никой не отмести поглед, най-накрая Верес рече:

— Сещам се на кого ми приличаш.

— На кого?

— На Сула. В очите. Вярно, че твоите не са чак толкова светли като неговите, но вдъхват подобно усещане. Чудя се дали ще стигнеш толкова далеч като него?

— Това ще решат единствено боговете. Но няма да е разумно някой да ме принуждава насила да стигна дотам.