Джералд Даръл - Градината на боговете

В същия миг падна и последният катинар и Кралевски приседна.

— Благодаря ти, Спиро! Не, уверявам ви, че всичко стана черно като… като…

— Като задник на негър? — реши да му помогне Джиджи.

— Джиджи, миличък, не употребявай тази дума! — каза потресена мама. — Не е прилично.

— Коя дума? Задник? — попита озадачен Джиджи.

— Не, не, другата дума — каза мама.

— Коя? Негър? — попита Джиджи. — Какво й има на думата? Аз съм единственият негър тук и нямам нищо против.

— Говори като бял — отбеляза с възхищение полковник Рибиндейн.

— Аз пък имам нещо против — твърдо каза мама. — Няма да ти позволя да се наричаш негър. За мене ти си точно като… като…

— Като снежна пряспа? — предложи услужливо Лари.

— Много добре разбираш какво искам да кажа, Лари! — обиди се мама.

— Та така… — продължи Кралевски. — Лежах си аз и кръвта пулсираше в ушите ми…

— Ау! — изведнъж изпищя Марго. — Вижте какво е направил капитан Крийч с хубавата рокля на Лена!

Обърнахме се и погледнахме към онази част на стаята, където няколко двойки кръжаха весело под звуците на валса, но най-възторжени от всички бяха капитанът и Лена. За жалост, без да забележат и двамата, в някакъв миг капитанът явно беше застъпил богато надиплените къдрици, които украсяваха края на Ленината вечерна рокля, къдриците се бяха отпрали донякъде и сега двамата танцуваха, без да подозират, че капитанът всъщност е стъпил с двата си крака вътре в роклята.

— О, небеса! — възкликна мама. — Отвратителен старец!

— Имаше право Крийч, като говореше, че танцуването на валс сближава — подхвърли Лари. — Още няколко завъртания и ще бъдат облечени в една дреха.

— Не мислиш ли, че трябва да кажа на Лена? — попита го Марго.

— Не бих го направил — отвърна Лари. — Според мен от години не е била толкова близко до мъж.

— Лари, това вече беше излишно — каза мама.

Точно тогава Мегалотополопопулос със замах изсвири последните акорди на валса. Лена и капитанът се завъртяха като пумпал, след което спряха. Преди Марго да успее да се обади, капитанът направи крачка назад, за да се поклони, и падна по гръб, като отнесе голямо парче от долната част на роклята. Един миг цареше ужасна тишина и всички очи се бяха вперили, без да могат да се откъснат, в Лена, която сякаш се бе вкаменила. Магията бе развалена от капитана, който проговори както си лежеше на пода.

— О, много са ти хубави кюлотите! — подхвърли радостно той.

От устата на Лена се понесе неописуем вой, какъвто може да се чуе само в Гърция — звук, от който кръвта замръзва в жилите, както когато острие на коса се плъзне по скрит в тревата камък. Воят изразяваше отчасти жалост, отчасти възмущение, допълнени от плътен и убийствен обертон. Изтръгваше се издъно, от дълбините на гласните струни. Гали-Курчи 71 71 Амелита Гали-Курчи (1882–1963) — именита италианска оперна певица. — Б.пр. би се гордяла с Лена. Колкото и да е странно, човекът, който пое нещата в свои ръце, беше Марго и така се избягна криза, която можеше да прерасне в дипломатическа. Вярно, че Марго донякъде се отнесе твърде драматично: смъкна покривката от една помощна маса, изтича до Лена и я уви в нея. В самото й действие нямаше нищо лошо, само дето върху покривката, която избра, имаше наредени безброй чинии с храна и огромен свещник с двайсет и четири свещи. Трясъкът от чупещ се порцелан и съскането на свещите, нападали в лютеници и сосове, успешно отвлече вниманието на гостите от Лена и под прикритието на настъпилата бъркотия Марго я отведе на горния етаж.

— Предполагам, че вече си доволен! — каза с укор мама на Лари.

— Аз ли? Какво пак съм сбъркал? — попита той.

— Ти покани този човек — рече мама. — Виж го какво направи!

— Създаде най-приятния миг в живота на Лена — каза Лари. — Досега никой мъж не се е опитвал да й разкъса роклята.

— Няма нищо смешно, Лари — сурово каза мама. — И ако някога отново каним гости, няма да ти позволя да доведеш този… този похотлив стар развратник.

— Не се ядосвайте, госпожо Даръл, празненството мина чудесно — каза Джиджи.

— Е, щом на тебе ти е харесало, няма да се ядосвам — омекна мама.

— И сто пъти още да се преродя, сигурен съм, че никога вече няма да имам такъв рожден ден!

— Направо ме трогваш, Джиджи!

— Има само едно нещо… — започна Джиджи прочувствено. — Не се осмелявам да го кажа, но…

— Какво? — попита мама. — Нещо не е наред, така ли?

— Не че не е наред — въздъхна Джиджи, — а просто липсва.