Джералд Даръл - Градината на боговете

Разградих доста голямо място, но не успях да открия нищо по-вълнуващо от двойка възмутени скорпиони, няколко мокрици 5 5 Безгръбначни от клас ракообразни. — Б.пр. и един малък гекон 6 6 Гущери с прилепващи се към повърхността крачета. — Б.пр. , който побягна, като остави подире си своята извиваща се опашка. Работата ме разгорещи и ожаднях, затова след около час приседнах да си почина в сянката на все още запазената част от стената.

Тъкмо се чудех колко ли време ще ми отнеме да съборя и останалите камъни, когато от една дупка на около три стъпки от мене се появи съселът. Излази като катерач с леко надхвърлило нормата тегло и когато стигна горе на стената, седна на дебелите си задни части и взе да мие извънредно старателно муцунката си, без да обръща каквото и да е внимание на присъствието ми. Не можех да повярвам на късмета си.

Бавно и извънредно предпазливо примъкнах сака за пеперуди към него, приготвих се, замахнах и изведнъж го захлупих. С това работата щеше да се свърши, ако стената отгоре беше равна, но не би. Не успях да притисна края на сака достатъчно плътно, та да не остава пролука. За моя най-голяма досада и объркване съселът, съвзел се от временно обзелата го паника, се провря под мрежата, хукна по стената и изчезна в друга пукнатина. Това обаче се оказа пагубно за него, тъй като бе попаднал в „задънена улица“ и преди да разбере грешката си, аз вече бях прилепил сака към входа на дупката.

Следващото, което трябваше да направя, беше да го изкарам от сака и да го прибера в торбата, без да ме ухапе. Не стана никак лесно и преди да приключа, съселът заби изключително острите си зъби във възглавничката на палеца ми, така че и аз, и носната кърпа, и съселът се оказахме обилно залети с кървища. Накрая обаче го пъхнах в торбата. Доволен от успеха си, яхнах Сали и победоносно потеглих към къщи с новата си придобивка.

Като пристигнах във вилата, занесох съсела в стаята си и го настаних в една клетка, която доскоро беше къщичка на едно новородено черно плъхче. Плъхчето беше доживяло злочест край в ноктите на моята сова Одисей, която бе убедена, че всички гризачи са били създадени от едно благонамерено провидение, та да може тя да си пълни тумбака. Ето защо най-напред се уверих, че скъпоценният ми съсел не би могъл да избяга, за да го сполети подобна съдба. Щом го прибрах в клетката, имах възможност да го разгледам по-подробно. Установих, че е женски и че коремът му е подозрително голям, което ме наведе на мисълта, че може би очаква малки. След известен размисъл нарекох животинката Есмералда (тъкмо четях „Парижката Света Богородица“ и бях влюбен до уши в главната героиня) и я снабдих с картонена кутия, пълна с памучни парцали и суха трева, където да отглежда потомството си.

Първите няколко дни Есмералда се хвърляше като булдог към ръката ми, когато исках да почистя клетката или да я нахраня, но след седмица се бе опитомила и ме търпеше, макар че все още ме гледаше с известно подозрение. Всяка вечер Одисей, кацнал на специалната си пръчка над прозореца, се събуждаше и тогава отварях капаците, за да може совата да отлети към осветените от луната маслинени горички и да ловува, докато не се върне за чинията си с кълцано месо в два часа след полунощ.

Щом Одисей благополучно се отдалечаваше, можех да пусна Есмералда, за да се поразмърда няколко часа вън от клетката. Оказа се, че тя е възхитително и невероятно изящно създание, независимо от кръглата си форма — правеше чудесни и главозамайващи скокове от шкафа на леглото (където подскачаше като че бе на трамплин) и от леглото — на етажерката с книги или на масата, като използваше за балансиране дългата си опашка с рунтав пискюл на края. Беше безкрайно любопитна и всяка нощ подлагаше стаята и всичко в нея на най-подробен оглед, като се чумереше през черната си маска, а мустаците й потрепваха. Открих, че Есмералда се измъчва от изпепеляваща страст по големите кафяви скакалци — често идваше и сядаше на голите ми гърди, както си лежах в кревата, за да схруска някое такова лакомство. Вследствие на това моят креват винаги бе покрит с боцкащ слой от крилца, парчета от крака и късчета от твърд торакс, защото Есмералда беше ненаситна и нямаше особено добри обноски при хранене.

Дойде и вълнуващата вечер, когато Одисей, безшумно размахал крила, бе полетял към маслиновите горички и се чуваше, че вика „тойнк, тойнк!“, както е присъщо на неговия род, а аз отворих вратичката на клетката, но открих, че Есмералда не иска да излезе, а се крие в картонената кутия и отправя към мене сърдитото си и пресекливо писукане. Когато се опитах да изследвам спалнята й, Есмералда се вкопчи в показалеца ми като тигрица и много се измъчих, докато я накарах да ме пусне.