Джералд Даръл - Градината на боговете

Щом ме видяха, дъщерите взеха да крещят от радост и ме наобиколиха като послушни впрегатни коне — притискаха ме до великанските си гърди и ме целуваха, излъчващи в равни количества любов, пот и миризма на чесън. Мама Кондос — един мъничък сгърбен Давид между тези смрадливи Голиати — ги блъскаше настрани и пискливо викаше:

— Дайте ми го, дайте ми го! Злато мое, сърце мое, любов моя!

Тя ме прегърна и покри лицето ми с целувки, които ме издраха, понеже венците й бяха твърди като уста на костенурка.

Накрая, след като бях доволно нацелуван, гален и щипан, за да се уверят, че не съм призрак, те ми позволиха да седна и да представя някакво обяснение защо съм ги изоставил толкова дълго време. Не ми ли е било ясно, че е минала цяла седмица, откакто ги бях посетил? Възможно ли е, щом ги обичам, да съм толкова жесток и вятърничав, така да се бавя? И все пак, след като вече съм дошъл, не бих ли искал да получа нещо за ядене? Да, отговорих, и аз, и Сали с удоволствие бихме хапнали.

Кучетата, недотам възпитани, вече се бяха почерпили: Пикльо и Посерко си бяха откъснали сладко бяло грозде от лозницата, която пълзеше по част от стената на къщата, и лакомо го гълтаха, докато Роджър, който, изглежда, бе повече жаден, отколкото гладен, се бе настанил под смокинята и бадемите и се занимаваше с изкормянето на една диня. Лежеше, заровил нос в хладната розова вътрешност, притворил блажено очи, и смучеше през зъби сладкия леден сок. Сали получи веднага три кочана зряла царевица и ги задъвка, а за да угаси жаждата си, й дадоха кофа вода. На мене пък ми поднесоха гигантски сладък картоф (с апетитна кожа, почерняла като въглен от огъня, а вкусната му плът бе приятно кашкава), купа с бадеми, няколко смокини, две огромни праскови, жълт комат хляб, зехтин и чесън.

Щом погълнах това количество и така донякъде залъгах глада си, можех вече да се съсредоточа върху размяната на клюки. Пепи паднал от една маслина и си счупил ръката, ама че глупаво момче; Леонора щяла да си има ново бебе в замяна на онова, което умря; Яни — не, не този Яни, а другият Яни, дето живее оттатък хълма — се скарал с Таки при оценяването на едно магаре, а Таки толкова се ядосал, че стрелял с пушката си в стената на къщата на Яни, само че нощта била много тъмна, а Таки бил пиян и се оказало, че това е къщата на Спиро и сега не си говорели.

Известно време с голяма наслада одумвахме слабостите на събратята си и правехме подробен разбор на постъпките им, след което забелязах, че Лулу липсва от сцената.

Лулу беше собственост на мама Кондос — кльощава и дългокрака кучка с огромни разнежени очи и дълги, клепнали като на спаниел 8 8 Ловджийски кучета, отглеждани най-напред в Испания. — Б.пр. уши. Подобно на всички селски кучета, тя беше изпосталяла и келява, а ребрата й се брояха като струни на арфа, но на мене ми се виждаше мило създание и я обичах. Обикновено тя бе между първите, които ме посрещаха, но сега не я виждах никъде. Затова попитах дали не й се е случило нещо.

— Има кученца, да му се не види! — отговори мама Кондос. — Единайсет, представяш ли си?

Когато времето за раждане наближило, вързали Лулу за маслината до къщата, а тя пропълзяла в хралупата на ствола и там малките се появили на бял свят.

След като ме приветства с въодушевление, Лулу наблюдаваше с интерес как пропълзях на четири крака в хралупата и извадих кученцата, за да ги разгледам. Винаги се изумявах, когато такива мършави и изгладнели майки като Лулу раждаха толкова топчести и силни кученца с тъпи, войнствени муцунки и гласове, кресливи като на чайки.

Обикновено те са с най-разнообразна окраска: черно с бяло, бяло с жълто-кафяво, сребристо и синьо — сиво, целите черни или целите бели. На Корфу кученцата от една майка винаги се характеризират с такова широко разнообразие от цветова гама, че въпросът за бащинството е практически неразрешим. Седнах със скимтящите шарени палета на скута си и казах на Лулу, че е много умна. Тя яростно размахваше опашка.

— Умна ли? — рече мама Кондос кисело. — Единайсет кученца, това не е умно, това е развратно. Ще трябва да се отървем от всички и да си оставим само едно.

Добре знаех, че не беше възможно да разрешат на Лулу да си запази толкова кученца, колкото бе родила, и че всъщност тя имаше късмет, щом все пак се канеха да й оставят едно. Реших, че мога да помогна. Казах, че според мене майка ми направо ще се зарадва, като разбере, че може да си има кученце, пък и ще бъде преизпълнена с благодарност към семейство Кондос и Лулу, ако й дадат едно. Затова, след много размисъл, избрах това, което най-много ми харесваше — дебело като плужек пискливо мъжко паленце с черна, бяла и сива козина и с ярки, жълти като житен клас вежди и крачка. Помолих ги да ми го пазят, докато порасне достатъчно и може да бъде отделено от Лулу, а междувременно аз щях да известя на мама вълнуващия факт, че сме се сдобили с ново куче, с което броят на кучетата ни щеше да нарасне на пет — според мене една хубава, кръгла цифра.