Джералд Даръл - Градината на боговете

Докато размишлявах кой е най-добрият начин за постигането на тази цел, в порутената къща долу се разигра драма. Пробяга сянка с формата на малтийски кръст, която се плъзна над ниския шубрак, и се появи ястреб врабчар, който летеше ниско и бързо към невестулката, изправена върху камъка и душеща въздуха явно без да подозира за опасността. Тъкмо се чудех дали да извикам, или да плесна с ръце, та да я предупредя, когато тя видя ястреба. Невестулката се извърна с невероятна бързина, скочи грациозно върху порутената стена и изчезна в една пролука между два камъка, където според мене не би могъл да се провре и слепок, камо ли млекопитаещо с размерите на невестулка. Беше като фокус: в един миг невестулката седеше върху камъка, а в следващия бе погълната от стената като дъждовна капка.

Ястребът врабчар разпери опашка, намали скоростта и известно време кръжа над развалините — явно бе, че се надява невестулката отново да се появи. Не след дълго обаче се отегчи и се плъзна надолу по склона, за да потърси по-наивна плячка.

Измина малко време и невестулката подаде муцунка от пролуката. Видя, че няма от какво да се бои, и предпазливо излезе навън.

После се промъкна покрай стената, като непрекъснато изследваше всяка дупка и цепнатина сред камъните и се пъхаше вътре: сякаш това й бе дошло наум неотдавна, когато се бе скрила в пролуката.

Докато я наблюдавах, аз се чудех как да сляза по хълма, та да хвърля върху й ризата си, преди да е забелязала присъствието ми. Като имах предвид колко умело изчезна при появяването на ястреба, явно нямаше да го постигна лесно.

В този миг невестулката се заизвива като змия и се плъзна в една дупка долу в стената. От друга дупка, малко по-високо, се появи втора животинка, обзета от силен страх, която се промъкна по горния край на стената и изчезна в някакъв процеп.

Силно се развълнувах, защото, макар че я зърнах само за миг, разбрах, че това е градински съсел — създанието, което от месеци насам се мъчех да проследя и да уловя, и което вероятно е един от най-симпатичните европейски гризачи. Беше два пъти по-дребен от напълно пораснал плъх, имаше светлокафяво гръбче, ярко бял корем, дълга и пухкава опашка, завършваща с кичур черно-бели косми, и черно оцветена козина под ушите, която стигаше и до очите, така че му придаваше смешен вид, сякаш си бе сложил старомодна маска, от ония, които се смятат предпочитани от крадците с взлом.

В известен смисъл се видях в чудо, понеже долу под мене се намираха две животни, които на всяка цена исках да притежавам, и едното ожесточено преследваше другото, а пък и двете бяха изключително плашливи. Ако не обмислех добре нападението си, имаше голяма вероятност да изпусна и двете животни. Реших първо да се заема с невестулката, тъй като тя бе по-подвижната, а съселът според мене нямаше да излезе от новата си дупка, освен ако не го разтревожех. Размислих и реших, че сакът за пеперуди е по-подходящо оръдие от ризата ми, и въоръжен с него, тръгнах надолу по хълма извънредно предпазливо, като замръзвах на място всеки път, когато невестулката се подадеше от дупката си да огледа околността. Така успях да стигна незабелязано на няколко стъпки от стената. Стиснах по-здраво дългата дръжка на сака и чаках невестулката да се покаже от дълбоката дупка, която изследваше в момента. Когато накрая тя наистина изскочи, направи го толкова внезапно, че ме завари неподготвен. Животинчето седна на задните си крака и ме зяпна с интерес, в който нямаше и следа от страх. Тъкмо се канех да замахна със сака, когато през храстите с трясък се появиха трите кучета — изплезили езици, те въртяха опашки и гръмко изразяваха радостта си от срещата с мене, сякаш не се бяхме виждали от месеци. Невестулката изчезна. В един миг седеше там, замръзнала от ужас пред лавината кучета, а в следващия миг вече бе изчезнала. Горчиво проклех кучетата, прогоних ги към склона и те отидоха да полегнат на сянка, обидени и озадачени от лошото ми настроение. Тогава се заех да уловя съсела.

С годините хоросанът между камъните бе станал трошлив и силните зимни дъждове го бяха отнесли, така че сега в крайна сметка останките от къщата представляваха няколко стени от наредени камъни. Лабиринтът от свързани помежду си тунели и кухини предоставяше прекрасно убежище за всяка животинка. Улавянето на животно при този вид повърхност може да стане само по един начин — като се махне стената камък по камък — така че се залових точно с този твърде усилен труд.