Елиф Шафак - Любов

Бяха невероятна гледка. Неволно се усмихнах от гордост и радост. С крайчеца на окото погледнах присъстващите. Дори най-злобните сплетници наблюдаваха представлението с видима възхита.

Дервишите кръжиха и кръжиха сякаш цяла вечност. Сетне музиката се извиси: иззад завесата екна звукът на ребаба 27, който се сля с нея и барабаните. Точно тогава като необуздан пустинен вятър на сцената излезе Шамс от Тебриз. Беше с по-тъмна дреха от останалите, изглеждаше по-висок и освен това се въртеше по-бързо. Ръцете му бяха разперени към небето, лицето му беше извърнато нагоре и приличаше на слънчоглед, който търси слънцето.

Чух как мнозина от публиката ахват изумени. Дори онези, които мразеха Шамс от Тебриз, бяха във властта на този вълшебен миг. Погледнах баща си. Докато Шамс кръжеше като обезумял, а учениците се въртяха в орбитите си, татко стоеше, застинал като вековен дъб, мъдър и спокоен, с устни, които не спираха да мърдат и да отправят молитви.

Накрая музиката стана по-бавна. Не щеш ли, дервишите застинаха и всеки от лотосите се затвори. Баща ми приветства тихо и благослови хората на сцената и в публиката и за миг всички сякаш се съединиха в съвършена хармония. Внезапно се спусна заредена с очакване тишина. Никой не знаеше какво да прави. Никой не беше виждал дотогава такова чудо.

Тишината беше нарушена от гласа на баща ми.

— Това, приятели, се нарича сема, танцът на въртящите се дервиши. От този ден нататък ще я танцуват дервишите на всякаква възраст. С едната ръка, насочена към небето, с другата — към Земята, ние получаваме всяка прашинка Божия любов и даваме обет да я раздаваме на хората.

Хората в публиката се усмихнаха и зашушукаха в знак на съгласие. В цялата зала се възцари сърдечна дружелюбна суетня. Бях толкова трогнат от този положителен отклик, че се просълзих. Най-после баща ми и Шамс започваха да получават уважението и любовта, които със сигурност заслужаваха.

Вечерта можеше да приключи с тази сърдечна нотка и аз щях да се прибера щастлив, с увереността, че нещата се оправят, ако после не се случи нещо, опропастило всичко.

Коня, юни 1246 година

Бесове и мълнии! Още не съм дошъл на себе си. И от всичко, което видях днес вечерта, най-смайващ беше краят.

След сема великият Кай Хосрой II стана на крака и огледа царствено помещението. Приближи се донемайкъде самодоволно до сцената и след като прихна в звънък смях, рече:

— Браво на вас, дервиши! Вашето изпълнение ми направи голямо впечатление.

Руми му благодари любезно, същото направиха и всички дервиши на сцената. После музикантите станаха на крака и приветстваха с изключително уважение султана. С лице, грейнало от доволство, Кай Хосрой даде знак на един от стражата, който тутакси му връчи кадифена кесийка. Султанът я подхвърлил няколко пъти върху дланта си, за да покаже колко са тежки жълтиците вътре, след това я метна на сцената. Хората наоколо ахнаха и изръкопляскаха. Толкова трогнати бяхме от щедростта на владетеля.

Доволен и уверен, Кай Хосрой се обърна да си ходи. Ала тъкмо пристъпи към изхода, същата кесия, която беше хвърлил на сцената, полетя обратно към него. Жълтиците западаха в краката му и задрънчаха като гривни на невеста. Всичко се разигра толкова бързо, че цяла минута стояхме сащисани — не проумявахме какво става. Ала най-изумен безспорно беше самият Кай Хосрой. Обидата бе съвсем очевидна и определено много лична, за да бъде простена. Султанът погледна невярващо през рамо — да види кой е извършил такова ужасно нещо.

Беше Шамс от Тебриз. Всички глави се извърнаха към него, а той продължи да стои с ръце на хълбоците и с диви кървясали очи.

— Ние не танцуваме за пари — ревна гърлено Шамс. — Сема е духовен танц, изпълняван само и единствено за любов. Затова си прибери златото, султане! Тук парите ти не вършат работа.

Над залата се спусна тягостна тишина. По-големият син на Руми изглеждаше толкова разтърсен, че по младото му лице не бе останала и капчица кръв. Никой не смееше и да гъкне. Да изпъшка или да ахне — всички бяхме затаили дъх. Небето сякаш само беше чакало този знак — изведнъж закапаха капки дъжд, тежки и жилещи. И удавиха всичко и всички в равномерното си трополене.

— Да вървим! — кресна на хората си Кай Хосрой.

Султанът се насочи към изхода с бузи, които мърдаха от унижение, с неудържимо разтреперани устни и рамене, които се бяха смъкнали видимо. Мъжете от стражата и сановниците се изнизаха един по един след него, като тъпчеха с тежки обуща разпилените по пода жълтици. Хората се юрнаха да събират монетите, като се блъскаха и тикаха.