Елиф Шафак - Любов

— Какъв чирак? — рекох аз.

— От един разказ. Обичаш ли разказите?

Свих рамене.

— Не ми е до тях.

По устните на Шамс трепна снизхождение.

— На когото не му е до разкази, не му е и до Бога — заяви той. — Толкова ли не знаеш, че Бог е най-сладкодумният разказвач?

И без да чака да му отговоря, ми разправи ето какво:

„Имало едно време един занаятчия и при него работел зъл чирак, на всичкото отгоре бил и разноглед. Виждал всичко двойно. Веднъж занаятчията го пратил да донесе от килера гърне мед. Чиракът се върнал с празни ръце. «Но, господарю, там има две гърнета с мед — оплакал се той. — Кое да донеса?». Тъй като познавал добре чирака, занаятчията отвърнал: «Защо не счупиш едното гърне и не ми донесеш другото?». Уви, чиракът бил прекалено несхватлив, за да разбере поуката в тези думи. Постъпил както му били казали. Счупил едното гърне и много се изненадал, когато се счупило и второто.“

— За какво намекваш? — попитах аз. Не биваше да показвам пред Шамс гнева си, но не се сдържах. — Стига с тия разкази! Да му се не види дано! Толкова ли не можеш да говориш без недомлъвки?

— Но не е ли пределно ясно, Аладине? Казвам ти, че и ти като разногледия чирак виждаш всичко раздвоено — отвърна Шамс. — Ние с баща ти сме едно. Счупиш ли мен, ще счупиш и него.

— Вие с баща ми нямате нищо общо — възразих аз. — Счупя ли второто гърне, ще освободя първото.

Бях толкова разгневен и възмутен, че не видях последиците от думите си. Нито тогава. Нито след време.

Прогледнах за тях чак когато вече беше късно.

Коня, юни 1246 година

Било светотатство да танцуваш, ето какво разправят тесногръдите на де когото срещнат. Те смятат, че Бог първо ни е дал музиката — не само онази, която създаваме с глас и инструменти, но и музиката, съпътстваща всички форми на живот, колкото после да ни забрани да я слушаме. Толкова ли не виждат, че цялата природа е песен? Всичко във всемира се движи в ритъм: кръвта, която сърцето изхвърля, крилете на птицата, вятърът в бурна нощ, ковачът, който кове желязо, звуците, с които още нероденото дете е заобиколено вътре в утробата… Всичко участва със страст, непринудено, в една великолепна мелодия. Танцът на въртящите се дервиши е брънка в тази непрекъсната верига. Точно както капката морска вода носи в себе си целия океан, по същия начин един-единствен танц отразява и обгръща тайните на Вселената.

Няколко часа преди представлението ние с Руми се усамотихме в стаята. При нас дойдоха шестимата дервиши, които щяха да се въртят вечерта. Заедно се очистихме и се помолихме. После облякохме дрехите. Преди това бяхме обсъдили надълго и нашироко какво да е облеклото и се бяхме спрели на най-обикновен плат в цветовете на пръстта. Шапката с цвят на мед олицетворяваше надгробния камък, дългата бяла дреха — плащаницата, а черното наметало — гроба. С танца изразявахме как суфистът смъква от себе си цялото си „Аз“ все едно сваля стара кожа. Преди да излезем на сцената, Руми каза едно стихотворение:

Преизпълнени от тези чувства, вече бяхме готови. Първо се чу звукът на ней. След това Руми излезе на сцената, нали беше семазенбаши 28.

Свели смирено глави, дервишите го последваха един по един. Последен трябваше да се появи шейхът. Колкото и да се съпротивлявах, Руми настоя тази вечер аз да изпълня ролята.

Хафизът 29каза един стих, от Корана:

После задумка кудюмът 30 — като съпровод на пронизителния звук на нея и ребаба.

Първият дервиш се остави в Божиите ръце и започна да се върти, а полите на дрехата му засвистяха тихо, сякаш си имаха свой живот. Към него се присъединихме и ние, закръжихме, докато около нас не остана друго, освен Единението. Каквото получавахме от небето, го предавахме на земята: от Бога на хората. Всеки от нас — до последния човек — се превърна в брънка, свързваща Влюбения и Възлюбения. След като музиката заглъхна, се поклонихме всички заедно на основните сили във всемира: огън, вятър, земя и вода, както и на петата стихия, пустотата.

Не съжалявам за онова, което се случи в края на представлението между мен и Кай Хосрой. Виж, неприятно ми е, че поставих Руми в неудобно положение. Като човек, който винаги се е радвал на привилегии и закрила, той никога дотогава не се беше сблъсквал открито с владетел. Сега доби поне мъничка представа на какво се натъква през цялото време обикновеният човек: на дълбока и широка пропаст между големци и простолюдие.