Елиф Шафак - Любов

Веднага щом султанът си тръгна, през публиката се пронесе вълна на неодобрение и разочарование.

— Тоя за какъв се мисли? — избухнаха някои.

— Как смее да обижда нашия владетел? — присъединиха се други. — Ами ако сега Кай Хосрой реши да накара целия град да си плати?

Неколцина се изправиха и след като поклатиха невярващо глави, се насочиха с ясен знак на несъгласие към изхода. Най-отпред вървяха шейх Ясин и учениците му. За голяма изненада забелязах, че сред тях са и двама някогашни ученици на Руми, както и родният му син Аладин.

Коня, юни 1246 година

Бог ми е свидетел, никога през живота си не съм бил толкова смутен. Не стига, че умирам от срам, задето баща ми се е сдушил с един еретик, ами трябваше да изживея този ужас — да го гледам как ръководи танцово представление. Бива ли да се излага така пред целия град? За капак бях възмутен от дън душа, когато научих, че в публиката има и блудница от бордея. Докато седях и се чудех колко ли още безумие и разруха ще ни навлече баща ми с любовта си към Шамс, за пръв път през живота си пожелах да съм син на друг.

Според мен цялото представление си беше чисто кощунство. Но онова, което се разигра после, бе направо невъобразимо. Бива ли такова безобразие — този наглец да се осмели да се държи презрително с нашия владетел? Пак извади късмет, че Кай Хосрой не нареди да го задържат под стража и да го качат на бесилото.

Щом видях, че шейх Ясин тръгва да излиза след султана, разбрах, че трябва да сторя същото. Последното, което исках, бе хората в града да си помислят, че заставам на страната на един еретик. Всички трябваше да проумеят веднъж завинаги, че за разлика от брат си не съм подлога на баща си.

Онази вечер не се прибрах у нас. Отидох заедно с няколко приятели у Иршадови. Развълнувани, започнахме да обсъждаме събитията от деня и да умуваме какво да правим.

— Този тип влияе ужасно на баща ти — отсече Иршад. — А сега е довел у вас и проститутка. Трябва да изчистиш името на семейството си, Аладине.

Докато седях и ги слушах, лицето ми гореше от пърлещ срам и ми беше ясно едно: Шамс не ни беше донесъл нищо, освен злочестини.

Всички стигнахме до единодушното заключение, че той трябва да се махне от града — ако не по своя воля, то със сила.

На другия ден се прибрах, преизпълнен с решимост да поговоря мъжки с Шамс от Тебриз. Заварих го сам на двора, беше затворил очи и свиреше с наведена глава и с гръб към мен на ней. Беше напълно погълнат от музиката и не ме забеляза. Приближих се тихо като мишка, за да се възползвам от възможността да го огледам хубаво и да опозная по-добре врага си.

След няколко минути музиката заглъхна. Шамс понадигна леко глава и без да поглежда към мен, промърмори глухо, сякаш на себе си:

— Ей, Аладине, мен ли търсиш?

Не казах и дума. Знаех, че той умее да вижда и през затворени врати, и не се изненадах, че има очи и на тила.

— Е, хареса ли ти вчерашното представление? — попита Шамс вече след като се обърна към мен.

— Според мен си беше пълен позор — отвърнах на мига. — Нека сме наясно. Не ми харесваш. И никога не си ми харесвал. Няма да допусна да петниш повече доброто име на баща ми.

В очите на Шамс блесна искра — той остави нея и каза:

— Това ли било? Ако доброто име на Руми бъде опетнено, хората вече няма да гледат на теб като на син на големец. Това ли те плаши?

Бях решен да не допускам той да ме притиска до стената и не обърнах внимание на хапливата му забележка. Но пак трябваше да мине известно време, докато кажа нещо.

— Защо не си вървиш и не ни оставиш на мира? Бяхме толкова добре, преди да дойдеш — не му останах длъжен. — Баща ми е уважаван книжник и семеен човек. Вие двамата нямате нищо общо помежду си.

Шамс си пое дълбоко въздух — беше извил напред врат и от съсредоточаване беше сбърчил чело. Изведнъж ми се стори стар и уязвим. Внезапно ми мина през ума, че мога да го пребия от бой, да го смачкам на пихтия още преди някой да му се е притекъл на помощ.

Тази мисъл беше толкова ужасна и злостна, но същевременно тъй стряскащо примамлива, че се видях принуден да отклоня очи.

Когато се извърнах отново към Шамс, видях, че той ме проучва с блеснал ненаситен поглед. Дали ми четеше мислите? Изтръпнах целият, от глава до пети, сякаш ме бодяха хиляда игли, а коленете ми се подкосиха — не искаха да ме държат. Явно беше черна магия. Не се и съмнявах, че Шамс няма равен в най-страшните магии.

— Ти, Аладине, се страхуваш от мен — заяви след кратко мълчание той. — Знаеш ли на кого ми приличаш? На разногледия чирак!