Елиф Шафак - Любов

Пустинна роза се разплака още повече.

— Но съдържателката няма да ме остави никога на мира. Ще прати Чакаловата глава да ме намери. Не знаеш как…

— Изчисти мислите си, дете — прекъсна я Шамс. — Запомни още едно правило: „Докато всички на този свят се стремят да стигнат някъде и да станат някакви, а след смъртта да оставят всичко това след себе си, ти се стреми към най-високото равнище на нищото. Живей леко, без да се обременяваш с нищо, все едно си числото нула. Ние не се различаваме от гърнето. Изправени ни държи не украсата отвън, а празнотата вътре. По същия начин имаме сили да вървим напред благодарение не на онова, към което се стремим, а на съзнанието за празнота.“

Късно същата вечер показах на Пустинна роза леглото, на което щеше да спи. Тя тутакси потъна в сън, а аз се върнах в гостната, където заварих Руми и Шамс да си говорят.

— Ела на представлението ни — рече Шамс, щом ме видя да влизам.

— Какво представление? — попитах.

— Духовен танц, Кера, какъвто не си виждала никога.

Погледнах учудена мъжа си. Какво ставаше тук? За какъв танц ми говореха?

— Ти, Маулана, си уважаван книжник, не ти приляга да забавляваш хората. Какво ще си помислят за теб? — попитах и усетих, че лицето ми пламва все повече.

— Не се притеснявай — отговори Руми. — Ние с Шамс го обсъждаме отдавна. Искаме да представим за пръв път танца на въртящите се дервиши. Нарича се сема 25. Всички, които бленуват за Божествена Любов, са добре дошли да се присъединят към нас.

Получих страшно главоболие, но тази болка не беше нищо в сравнение с душевните ми терзания.

— Ами ако на хората не им хареса? Не всички имат добро мнение за танците — казах на Шамс с надеждата да го спра и той да не изрече онова, което се канеше да каже. — Ако не друго, поне помислете дали да не отложите представлението.

— Не всички имат добро мнение и за Бога — отвърна той, без да трепне. — И вярата в Бога ли да отложим?

Това беше краят на препирнята. Нямаше какво повече да си кажем, а къщата се изпълни със звука на вятъра, който проникваше през пукнатините по стените и блъскаше в ушите ми.

Коня, юни 1246 година

Благодатната красота е в очите на гледащия — все повтаряше Шамс. — Всички ще видят един танц, а ще го възприемат различно. Защо да се притесняваме? На някои ще им хареса, на други — не.

Но вечерта на сема споделих с Шамс опасенията си, че няма да дойде никой.

— Не се притеснявай — повтори той убедено. — Хората в града може и да не ме харесват, не е изключено вече да не обичат дори баща ти, но няма как да ни пренебрегнат. Ако не за друго, ще дойдат от любопитство.

И наистина, вечерта на представлението видях, че откритата зала е препълнена. Бяха се стекли търговци, ковачи, килимари, селяни, каменари, производители на бои, продавачи на лекове, занаятчии, писари, грънчари, пекари, оплаквачи, гадатели, ловци на плъхове, търговци на благовония, беше дошъл дори шейх Ясин с неколцина свои ученици. Жените седяха отзад.

С облекчение видях на предния ред султан Кай Хосрой с царедворците си. Щом такъв големец подкрепяше баща ми, хората нямаше да се осмелят да го одумват.

Мина много време, докато публиката се успокои, и дори след това шумът не стихна докрай и някой продължиха да шушукат разпалено. Искаше ми се да седна до някого, който няма да злослови за Шамс, затова се разположих до Сюлейман пияницата. Той вонеше на вино, но на мен не ми пречеше.

Краката ми бяха изтръпнали, дланите ми бяха плувнали в пот и макар да беше топло и да си свалихме връхните дрехи, зъбите ми тракаха. Това представление беше изключително важно за помръкващата слава на баща ми. Замолих се на Бога, но понеже не знаех какво точно да искам, освен всичко да мине добре, молитвата ми звучеше спънато.

Не след дълго се чу звук — първо отдалеч, сетне от по-близо. Беше пленителен и трогателен, затова всички затаихме дъх и заслушахме.

— Какъв е този инструмент? — пошушна Сюлейман с нещо средно между благоговение и наслада.

— Казва се ней 26 — отвърнах, спомнил си един разговор между татко и Шамс. — И звучи като въздишка на влюбен, затъжен за своята любима.

След като неят заглъхна, на сцената се появи баща ми. С лека премерена стъпка се приближи и приветства публиката. Подир него излязоха шестима дервиши, все ученици на татко, всичките в дълги бели широкополи дрехи. Те кръстосаха върху гърдите си ръце и се поклониха на баща ми, за да получат благословията му. После засвири музика и един по един дервишите започнаха да се въртят първо бавно, сетне с бързина, от която ти спираше дъхът, а полите на дрехите им се разтвориха като лотос.