Елиф Шафак - Любов

Коня, май 1246 година

Безочлив, но несломен. Направо не повярвах на ушите си, когато чух, че Шамс е имал наглостта да се опълчи срещу чичо направо пред учениците му. Този човек нямаше ли срам? Жалко, че не съм бил в медресето, когато е отишъл там. Щях да го изритам още преди да е имал възможност да отвори скверната си уста. Аз обаче не съм бил там и доколкото разбрах, чичо е провел с него дълъг разговор, за който учениците не спираха да говорят. Но аз си имам едно наум за разказите им, защото те са несвързани и описват в прекалено благовидна светлина онзи негодник, дервиша.

Днес вечерта съм много изнервен. И то заради блудницата Пустинна роза. Не мога да си я избия от главата. Тя ми прилича на кутийка за накити с тайни отделения. Мислиш си, че я притежаваш, но ако ключовете от нея не са у теб, тя пак е заключена и недостъпна, дори и да я държиш в ръце.

Ако има нещо, което ме притеснява най-много, то е, че онази никаквица се остави да правя с нея каквото искам. Все се питам: Защо не започна да се защитава, когато изпаднах в пристъп. Защо просто лежеше на пода под краката ми, безжизнена като мръсен стар парцал? Ако и тя ме беше ударила или се беше разпищяла за помощ, щях да спра да я бия. Тя обаче се беше проснала неподвижно, с изскочили очи, със затворена уста, сякаш решена да не пада духом, каквото и да става. Наистина ли й беше все едно дали ще я убия? Хвърлих доста усилия да не ходя отново в бордея, днес обаче не издържах, толкова ми се искаше да я видя. Докато вървях натам, се питах какво ли ще направи, щом ме види. В случай, че се оплачеше от мен и нещата загрубееха, щях да подкупя или да сплаша онази дебелана, съдържателката. Бях обмислил и най-малките подробности и бях готов за всичко, само не и за това тя да е избягала.

— Как така Пустинна роза я няма? — избухнах аз. — Къде е?

— Забрави я тази блудница — заяви съдържателката, а после лапна един локум и избърса сиропа по пръстите си. Но след като видя колко съм разстроен, добави вече по-меко: — Защо не видиш другите момичета, Байбарс?

— Не ми трябват долнопробните ти пачаври, тлъста вещице. Искам да видя Пустинна роза, и то още сега.

При тези думи хермафродитът вдигна тъмните си остри вежди, ала не посмя да спори с мен. Сниши глас, сякаш се срамуваше от онова, което щеше да ми каже.

— Изчезнала е. Явно е избягала, докато всички сме спали.

Беше толкова нелепо, че чак ме напуши смях.

— Откога блудниците си тръгват от бордеите? — попитах аз. — Намери я незабавно!

Съдържателката ме погледна така, все едно ме виждаше, виждаше ме истински за пръв път.

— Кой си ти, че да ми се разпореждаш? — изсъска и впи в мен нагли малки очички, толкова различни от очите на Пустинна роза.

— Аз съм пазвантин, а вуйчо ми е големец. Мога да затворя тази дупка тук и да те изхвърля на улицата — заявих, после се пресегнах към купичката върху скута й и си взех от локума.

Беше мек и се дъвчеше лесно. Избърсах лепкавите си пръсти в копринения шал на съдържателката. От гняв лицето й стана мораво, но тя не дръзна да роптае.

— Какво съм виновна аз? — възкликна. — Виновен е онзи дервиш. Точно той убеди Пустинна роза да се махне от бордея и да намери Бога.

За миг не разбрах за кого ми говори, после обаче схванах, че това не може да е друг, освен Шамс от Тебриз.

Първо се бе държал непочтително с чичо направо пред учениците му, а сега това. Този еретик се беше самозабравил.

Нортхамптън, 26 юни 2008 година

„Безподобни, любими Азис,

Реших този път да ти напиша писмо. Както са се пишели едно време, с мастило, парфюмирана хартия и плик в същия цвят, върху който има пощенска марка. Днес следобед ще го пусна за Амстердам. Трябва да го пратя незабавно, защото, забавя ли се, вероятно няма да намеря сили да го направя никога.

Първо срещаш някого, човек, който е съвсем различен от хората наоколо. Той разглежда всичко в различна светлина и те кара да промениш, да изместиш ъгъла си на зрение, да видиш всичко наново — отвътре и отвън. Мислиш си, че можеш да стоиш на безопасно разстояние от него. Мислиш си, че все ще намериш пътя в тази красива буря, докато изневиделица не осъзнаеш, че си изтласкан в открито море и вече нямаш власт над нищо.

Не мога да кажа кога точно бях пленена от думите ти. Единственото, което знам, е, че нашата кореспонденция ме прави друга. Още от самото начало. Вероятно ще съжалявам, че съм го казала. Но тъй като цял живот съм съжалявала за неща, които така и не съм направила, не виждам нищо лошо в това поне веднъж да направя нещо, за което да съжалявам.