Елиф Шафак - Любов

Шамс сякаш беше очаквал тези думи и се усмихна разбиращо.

— Схващам какво имаш предвид. Сигурно е огромно облекчение и лесен изход да си мислим, че дяволът винаги е извън нас.

— В смисъл? — попита шейх Ясин.

— Е, ако Шейтанът наистина е чак толкова несломим и лукав, както твърдиш, излиза, че ние, хората, нямаме причини да виним себе си за своите злодеяния. Случи ли се нещо добро, го приписваме на Бога, а всички лоши неща в живота отдаваме просто на Шейтана. И в двата случая сме освободени от всякакви критики и самонаблюдение. Колко е лесно така! — без да спира да говори, Шамс тръгна да снове напред-назад из стаята, като с всяка дума повишаваше глас. — Но я да си представим за миг, че няма Шейтан. Че няма бесове, които само чакат да ни хвърлят в нажежените казани. Всички тези образи, от които ни се смразява кръвта, са измислени, за да ни покажат нещо, ала после са се превърнали в клишета и са изгубили първоначалния си смисъл.

— А какъв е първоначалният смисъл? — попита предпазливо шейх Ясин, като кръстоса ръце върху гърдите си.

— А, значи все пак имаш въпроси — подметна Шамс. — Смисълът е, че изтезанията, на които човек може да се подложи сам, нямат край. Адът е вътре в нас, раят също. В Корана се казва, че най-високо стоят човеците. Ние стоим по-високо и от най-високите, но сме и паднали по-ниско и от най-ниските. Схванем ли докрай смисъла на това, ще спрем да търсим Шейтана извън себе си и вместо това ще насочим вниманието към душите си. Онова, от което имаме нужда, е да се взрем искрено в себе си. А не да дебнем какви грешки допускат другите.

— Взираш се в себе си и иншаллах някой ден ще се изкупиш — отвърна шейх Ясин, — но един книжник на място е длъжен да държи под око и хората около себе си.

— В такъв случай ми разреши да разкажа нещо — помоли Шамс толкова благо, че така и не разбрахме дали го е казал чистосърдечно, или се присмива. И ни разправи ето какво:

„В една джамия имало четирима търговци, които се молели, когато видели, че при тях влиза мюезинът. Първият търговец спрял да се моли и попитал: «Мюезине! Свърши ли молитвата? Или още има време?» Вторият търговец също спрял да се моли и се извърнал към приятеля си: «Ей, ти заговори, докато се молеше. Сега вече молитвата ти се обезсилва. Трябва да започнеш наново!». Щом чул това, третият търговец го упрекнал: «Защо го обвиняваш, глупак такъв? Трябваше да си гледаш молитвата. Сега и твоята се обезсилва!». Четвъртият търговец се усмихнал и заявил на всеослушание: Вижте ги, моля ви се! И тримата объркаха всичко. Хвала на Бога, че не съм сред заблудените.“

След като ни разказа това, Шамс застана с лице към класа и попита:

— Как мислите? Кои от молитвите на търговците са се обезсилили?

Всички в класната стая се размърдахме и започнахме да обсъждаме помежду си отговора. Накрая някой каза от дъното:

— Обезсилили са се молитвите на втория, на третия и на четвъртия търговец. Но първият търговец е невинен, защото не е искал друго, освен да се допита до мюезина.

— Да, но и той не е трябвало да прекъсва молитвата си — възрази Иршад. — Ясно е, че всички търговци са сгрешили, без четвъртия, който просто е говорел на себе си.

Извърнах очи: не бях съгласен и с двата отговора, но бях решил да си мълча. Имах чувството, че възгледът ми едва ли ще бъде приет добре.

Но още щом ми хрумна това, Шамс от Тебриз ме посочи и попита:

— А ти там! Ти как мислиш?

Преглътнах, за да си върна дар словото.

— Дори тези търговци да са допуснали грешка, то не е защото са заговорили по време на молитва — рекох аз, — а защото вместо да си гледат работата и да общуват с Бога, са се интересували повече какво става около тях. Но се опасявам, че тръгнем ли да ги съдим, и ние ще допуснем същата пагубна грешка.

— Е, какъв е отговорът ти? — попита шейх Ясин, който изведнъж бе започнал да проявява интерес към разговора.

— Отговорът ми е, че и четиримата търговци са сгрешили по една и съща причина, но не можем да кажем, че никой от тях не е бил прав, понеже в крайна сметка не ни е работа да ги съдим.

Шамс от Тебриз направи една крачка към мен и ме погледна с такава обич и доброта, че се почувствах малко дете, обградено с безусловната любов на родител. Попита ме как се казвам и когато му отговорих, отбеляза:

— Вашият приятел Хусам има сърце на суфист.

Щом го чух, се изчервих до уши. Не се и съмнявах, че след часа шейх Ясин ще ми се накара хубаво, а приятелите ще ми се подиграват и ще ме вземат на подбив. Но всичките ми притеснения се изпариха бързо. Както седях, изправих гръб и се усмихнах на Шамс. В отговор той ми намигна и все така усмихнат, продължи да обяснява: