Елиф Шафак - Любов

— Суфистът казва: „Вместо да съдя другите, ще се занимавам с духовната си среща с Бога“. Но един правоверен книжник вечно търси грешките на околните. Ала вие, ученици, не забравяйте, че през повечето време, който се оплаква от другите, сам греши.

— Стига си обърквал учениците — прекъсна го шейх Ясин. — Като книжници не можем да си позволим да не се интересуваме какво правят другите. Хората ни задават много въпроси и очакват да им отговорим надлежно, така щото да изповядват вярата си цялостно, както трябва. Питат ни, дали ако им потече кръв от носа, трябва да се очистят наново, дали могат да постят, докато пътуват, и така нататък. Няма единомислие по тези въпроси в учението на ал-Шафи и, ал-Ханафи, Ханбили и Малики 24. Всяка школа в тълкуването на закона предлага свой набор най-подробни отговори, които трябва да се изучават и усвояват.

— Това е добре, но не се пристрастявай толкова към разликите, които съществуват само на хартия — Шамс въздъхна. — Божието слово е пълно и цялостно. Не търси подробности за сметка на цялото.

— Подробности ли? — повтори невярващо шейх Ясин. — Вярващите гледат сериозно на правилата. И ние, книжниците, ги направляваме в техния път.

— Продължавай да направляваш, стига да не забравяш, че твоите напътствия са ограничени и няма слово, което да стои над Божието — рече Шамс и после добави: — Не се опитвай обаче да проповядваш на онези, които са достигнали просветление. Те извличат от Корана друга наслада, затова не се нуждаят от напътствията на един шейх.

След като чу това, Ясин се вбеси толкова, че съсухрените му бузи пламнаха до мораво, а адамовата му ябълка изхвръкна напред.

— В напътствията, които даваме, няма нищо временно — отсече той. — Шариатът се състои от правилата и предписанията, до които всеки мюсюлманин трябва да се допитва от люлката чак до гроба.

— Шариатът не е нищо повече от лодка, която плава в океана на Истината. Който истински търси Бога, рано или късно ще напусне плавателния съд и ще се гмурне в морето.

— За да го изядат акулите — подметна през смях шейх Ясин. — Ето какво се случва с всеки, отказал да бъде напътстван.

Някои от учениците също се засмяха, но останалите продължихме да седим притихнали — чувствахме се все по-неловко. Часът свършваше и аз не виждах как този разговор може да завърши с добро.

Шамс от Тебриз явно също бе потиснат, защото изглеждаше умислен, едва ли не отчаян. Затвори очи, сякаш изведнъж бе повален от умора, движение, толкова леко, че бе почти неуловимо.

— По време на многото си пътешествия съм опознал не един и двама шейхове — рече той. — Някои бяха искрени хора, други обаче се отнасяха снизходително и не знаеха нищо за исляма. Не бих заменил за главите на днешните шейхове и прахта по старите обуща на човек, който истински обича Бога. По-добри от тях са дори актьорите в театъра на сенките, които играят роли зад завеса, понеже ако не друго, те поне признават, че онова, което изобразяват, си е чиста заблуда.

— Стига! Наслушахме се на брътвежите на раздвоения ти език — оповести шейх Ясин. — А сега се махай от класната ми стая!

— Не се притеснявай, тъкмо се канех да си тръгвам — увери го закачливо Шамс, после се извърна към нас. — Днес станахте свидетели на един отколешен спор, който води началото си още от времето на пророка Мохамед, мир на праха му — отбеляза дервишът. — Той обаче се отнася не само за историята на исляма. Ще го откриете в сърцевината на всяка от Авраамовите религии. Това е сблъсъкът между книжника и мистика, между разума и сърцето. Сами избирайте!

Шамс замълча за кратко, за да имаме време да осмислим докрай думите му. Усетих, че погледът му пада върху мен, и все едно узнах тайна: влязох в едно негласно неписано братство.

После дервишът допълни:

— В крайна сметка и вашият учител, и аз не знаем повече, отколкото ни позволява Бог. Всички играем своите роли. Ала е важно само едно. Светлината на слънцето да не бъде затъмнена от слепотата в очите на онзи, който отрича, който отказва да види.

При теми думи Шамс от Тебриз положи дясна ръка върху сърцето си и се сбогува с нас, включително с шейх Ясин, който стоеше встрани мрачен, без да откликва. Дервишът излезе и затвори след себе си вратата, оставяйки ни потънали в мълчание, толкова напрегнато, че известно време не можехме нито да изречем нещо, нито да се помръднем.

От унеса ме извади Иршад. Забелязах, че ме гледа с нещо като неодобрение. Чак тогава си дадох сметка, че дясната ми ръка е върху сърцето — поздрав към една истина, за която то бе прогледнало.