Елиф Шафак - Любов

— Така си е — съгласи се накрая мъжът й.

Ела кимна облекчено, макар и да се позасрами от дързостта си, понеже точно тогава й хрумна нещо още по-смело.

— Да, ужасно рано е. Всъщност защо не взема да отида още сега? — каза тя.

Мисълта, че утре сутрин ще бъде в Бостън и ще закусва заедно с Азис, беше достатъчна, та сърцето й да затупти по-ускорено. Но тя искаше да види Азис още сега, а не чак утре, което изведнъж й се стори прекалено далеч. От дома й до Бостън бяха близо два часа с кола, това обаче не я плашеше. Азис беше дошъл заради нея чак от Амстердам. И тя можеше да пошофира два часа.

— Мога да съм в Бостън преди десет тази вечер. И утре ще отида рано в агенцията, за да се видя с Мишел преди заседанието.

По лицето на Дейвид се мярна сянката на болката. Мина сякаш цяла вечност, докато той успее да каже нещо. В онзи дълъг миг очите му бяха очи на човек, на когото не са останали нито сили, нито чувства да спре жена си и тя да не отиде при друг мъж.

— Ще отида още сега с колата в Бостън и ще пренощувам в апартамента ни — каза Ела уж на децата, но всъщност само на Дейвид.

Това беше нейният начин да го увери, че няма да има физически допир между нея и човека, с когото, както той се досещаше, жена му ще се срещне.

Дейвид стана от стола с чаша вино в ръка. Направи широко движение по посока на вратата, усмихна се на Ела, за да я насърчи, и добави прекалено въодушевено:

— Добре, скъпа, щом искаш, върви сега.

— Но, мамо, мислех, че днес вечерта ще ми помогнеш с математиката — възрази Ави.

Ела усети как лицето й пламва.

— Знам, миличък. Хайде да го оставим за утре.

— О, пусни я — заяде се Орли с брат си. — Толкова ли не можеш малко без майка си? Кога ще пораснеш?

Ави се смръщи, но не каза нищо повече, Орли подкрепи майка си, на Джанет й беше все едно, затова Ела просто грабна мобилния си телефон и хукна по стълбите към горния етаж. Веднага щом затвори вратата на спалнята, се хвърли на леглото и изпрати есемес на Азис: „Не мога да повярвам, че си тук. След два часа ще бъда в «Оникс».“

Загледа все по-уплашено как съобщението заминава. Какво правеше? Но нямаше за кога да мисли. И да съжаляваше за тази вечер — а тя подозираше, че ще съжалява — можеше да го направи и по-късно. Сега трябваше да побърза. Отне й двайсет минути да се пъхне под душа, да си изсуши със сешоара косата, да си измие зъбите, да избере рокля, да я съблече, да опита друга, после трета, да се среши, да сложи малко грим, да потърси обичките, подарък от баба Рут за осемнайсетия й рожден ден, и отново да смени роклята.

Пое си дълбоко въздух и си сложи малко парфюм. „Итърнити“ на „Калвин Клайн“. Шишенцето чакаше в шкафа в банята от цяла вечност. Дейвид не обичаше парфюми. Твърдеше, че жените трябвало да миришат на жени, а не на кифли с ванилия или на канела на пръчки. Но Ела предположи, че европейците може би имат други вкусове. Нали всички в Европа бяха луднали по парфюмите?

След като беше готова, огледа жената в огледалото. Защо Азис не й беше казал, че ще идва? Ако Ела знаеше, щеше да отиде на фризьор, на маникюр и на масаж, може би щеше да опита нова прическа. Ами ако Азис не я харесаше? Ами ако между тях не се получеше привличане и той съжалеше, че е бил толкова път чак до Бостън?

Изведнъж Ела се опомни. За какво й беше да променя външния си вид? Не беше ли все тая дали между тях има привличане? И да се впуснеше в авантюра с този мъж, тя щеше да бъде мимолетна. Ела имаше семейство. Имаше свой живот. Тук беше нейното минало, както и бъдещето й. Подразнена от самата себе си, че се е впуснала в такива неправдоподобни сценарии, тя престана да мисли, което винаги беше по-лесно.

В осем без петнайсет целуна за лека нощ децата си и излезе. Дейвид не се виждаше никъде.

Докато вървеше към колата, като подрънкваше с ключовете от апартамента в Бостън в ръката си, съзнанието й още бе вцепенено, затова пък сърцето й препускаше като обезумяло.

Коня, юли 1246 година

Баща ми дойде при мен в стаята — дишаше тежко и едвам се държеше на крака, приличаше на сянката на човека, който беше навремето. Под очите му имаше торбички, тъмни и зловещи, сякаш той будуваше по цели нощи. Но онова, което ме изненада най-много, бе, че брадата му беше побеляла.

— Помогни ми, синко — каза той с глас, който не приличаше на неговия.

Изтичах и го сграбчих за ръката.

— Каквото поискаш, татко, само кажи.

Той мълча към минута, сякаш смазан от бремето на онова, което смяташе да каже.